Выбрать главу

Всички около масата наблюдаваха Волдемор с опасение, че всеки един от тях може да бъде обвинен за това, че Хари Потър все още е жив. Волдемор обаче, изглежда говореше повече на себе си, или на тялото, което беше в безсъзнание над тях, но не и на присъстващите.

— Бях невнимателен и така, благодарение на чист късмет и шанс, бяха осуетени безупречни и прекрасно наредени планове. Но сега вече знам и разбирам неща, които преди не осъзнавах. Аз съм този, който трябва да убие Хари Потър и аз ще го направя!

При тези думи, като че ли в отговор, прозвуча внезапен стон, последван от ужасен и измъчен рев, изпълнен с много болка и страдание. Много от тези, които бяха се разположили около масата, погледнаха надолу уплашени, защото звукът се бе чул под краката им.

— Опаш!… — каза Волдемор, без да променя тихия си и замислен тон и без да отмества очи от клатещото се тяло над тях.

— Не ти ли наредих да държиш затворника ни така, че да пази тишина?…

— Да, г-господарю… — заекна дребен мъж някъде от средата на масата, който беше седнал толкова ниско, че повечето от присъстващите бяха решили, че мястото е празно. Но сега той се изправи и бързо изтича извън стаята, оставяйки зад себе си едно странно, сребърно сияние.

— Та… както казвах — продължи Волдемор, поглеждайки отново напрегнатите лица на последователите си, — Вече всичко ми е ясно. Ще трябва, например, да взема от вас назаем някоя магическа пръчка, за да мога да убия Потър.

Всички, които бяха седнали на масата изглеждаха шокирани, защото със същия успех можеше да заяви, че иска да вземе назаем ръка или крак.

— Няма ли доброволци?!… — зачуди се Волдемор. — Тогава да видим… Луциус! Не виждам причина, в момента да ти е необходима пръчка.

Луциус Малфой погледна нагоре. Кожата му изглеждаше неестествено жълта на светлината от огъня, а очите му сякаш бяха хлътнали и с тъмни сенки под тях. Когато заговори, гласът му бе дрезгав.

— Господарю?

— Пръчката ти, Луциус. Искам пръчката ти!

— Аз…

Малфой погледна бегло към жена си, но тя гледаше право напред, пребледняла също като него и макар на пръв поглед да остана видимо непроменена, под масата тънките й пръсти за кратко стиснаха китката му. При допира й, Малфой пъхна ръката си в робата на мантията и извади пръчката, която подаде на Волдемор. Той я взе и я придърпа пред очите си, за да я изучи подробно.

— Каква е?

— От бряст, господарю — прошепна Малфой.

— А сърцевината?

— На змей. Сърдечна нишка от змей.

— Добре — каза Волдемор. После извади собствената си пръчка и сравни дължините.

Луциус Малфой направи неволно движение, което макар за част от секундата, показа недвусмислено, че очакваше да получи пръчката на Волдемор в замяна. Това не остана незабелязано и очите на Волдемор се разшириха злобно…

— Искаш да ти дам пръчката си, Луциус?… Моята пръчка?!…

Някои от множеството се изсмяха подигравателно.

— Дарих ти свободата, Луциус! Това не е ли достатъчно?! Но съм забелязал, че напоследък ти и семейството ти изглеждате все по-малко щастливи. Да не би присъствието ми да ви е неприятно, Луциус?

— Нищо подобно, господарю!

— Каква лъжа, Луциус…

Противният глас сякаш продължи да съска, дори след като злата му уста се беше затворила. Един или двама от магьосниците едва сдържаха да не потръпнат, докато съскането ставаше все по-високо, защото нещо тежко се чуваше как се плъзга по пода под масата.

Една огромна змия се появи и пропълзя бавно по стола на Волдемор. Изправи се внушителна и сякаш безкрайна, а после започна да се увива около раменете на Волдемор. Вратът й беше с дебелината на бедро, а очите й — с напречни процепи за зениците, които не примигваха. Волдемор помилва разсеяно създанието с дългите си, тънки пръсти, но все още гледаше в Луциус Малфой.

— Защо ли семейство Малфой изглежда толкова нещастно сред свои хора?… Нима завръщането ми и идването ми на власт не е това, което открито заявявахте, че желаете от толкова много години?

— Разбира се, господарю! — каза Луциус Малфой. Ръката му потрепери, когато избърса потта от долната си устна. — Желаехме го и продължаваме да го желаем!

От лявата страна на Малфой, жена му кимна странно и вдървено, а очите й бяха вперени в змията, увита около Волдемор. От дясно синът му Драко, който се бе втренчил в тялото над тях, погледна бързо към Волдемор, но веднага отмести погледа си, сякаш ужасен да осъществи очен контакт.

— Господарю — каза тъмна жена от средата на масата, чиито глас беше изпълнен с патос. — Чест е за нас, че сте тук, в семейното ни имение. Няма по-голямо признание от това!