— Рон! — извика Хари, ускорявайки ход. — Джини е добре! Тя е с мен!
Той чу сподавения радостен възглас на Рон. Двамата с Джини направиха още един завой, следвайки извивките на тунела, и ето че пред тях се появи възторженото лице на Рон, подаващо се от една доста голяма дупка, която той бе успял да направи в свлачището от скални късове.
— Джини! — Рон протегна ръка през дупката, за да я изтегли оттам. — Ти си жива! Не мога да повярвам! Какво се случи?
Той се опита да я прегърне, но Джини се отдръпна, хлипайки.
— Ти наистина си добре, Джини — каза Рон с грейнала усмивка. — Всичко свърши… А откъде се появи тази птица?
Фоукс се промуши през дупката веднага след Джини.
— Тя е на Дъмбълдор — обясни Хари, докато се измъкваше.
— А как се сдоби с тоя меч — попита Рон, гледайки с почуда бляскавото оръжие в ръката на Хари.
— Ще ти обясня, когато се измъкнем оттук — отговори му той, поглеждайки скришом към Джини.
— Ама…
— По-късно — бързо го прекъсна Хари. Не смяташе, че е подходящо да обяснява на Рон кой е отворил Стаята на тайните, особено в присъствието на Джини. — Къде е Локхарт?
— Там отзад — каза Рон, като се усмихна и кимна с глава напред в тунела по посока на тръбата. — Той никак не е добре. Ела и се увери сам.
Водени от Фоукс, чиито големи пурпурночервени криле излъчваха меко златисто сияние в мрака, те изминаха целия път през тунела обратно към гърлото на тръбата. Гилдрой Локхарт седеше точно там и безгрижно бръщолевеше нещо сам на себе си.
— Изгубил е паметта си — каза Рон. — Магията за забрава подейства обратно — порази него вместо нас. Той няма никаква представа кой е, къде се намира и кои сме ние. Казах му да дойде и да чака тук. Опасен е за самия себе си.
Локхарт добронамерено се вторачи в тях.
— Здравейте! — каза той. — Доста странно местенце, не мислите ли? Вие тук ли живеете?
— Не — отговори Рон, повдигайки вежди и правейки знак на Хари.
Хари се наведе и погледна нагоре в дългата тъмна тръба.
— Досещаш ли се как ще се измъкнем нагоре през това? — попита го Рон.
Рон поклати глава, но фениксът се спусна към Хари и запърха с криле точно пред него, а кръглите му мънистени очи светеха в тъмното. Птицата му махаше с дългите златни пера на опашката си. Хари го гледаше леко озадачен.
— Той май ти прави знак да го хванеш… — каза Рон колебливо. — Но ти си прекалено тежък, за да може една птица да те изнесе нагоре.
— Фоукс не е обикновена птица — каза Хари. Той бързо се обърна към останалите. — Трябва да се хванем един за друг. Джини, дръж се за ръката на Рон. Професор Локхарт…
— За вас става дума — остро му каза Рон.
— Хванете другата ръка на Джини!
Хари втъкна меча и шапката под колана си, Рон се хвана за краищата на одеждите на Хари, който пък се протегна и сграбчи странно нажежените пера на опашката на Фоукс.
Особена лекота се разля по цялото му тяло, чу се шумолене на криле и те вече летяха нагоре през тръбата. Хари чуваше как някъде под него Локхарт си мърмореше: „Изумително! Изумително! Това е съвсем като магия!“ Хладният въздух рошеше косата на Хари и той още се наслаждаваше на полета, когато всичко свърши — четиримата се озоваха върху влажния под на етажа на Стенещата Миртъл. Докато Локхарт оправяше шапката си, мивката, която се свързваше с тръбата, бавно се върна на предишното си място.
Миртъл се вторачи в тях.
— Ти си жив! — учудено каза тя на Хари.
— Не бъди толкова разочарована — мрачно отвърна той, почиствайки очилата си от петната кръв и слуз.
— Ами… Аз просто си мислех… Ако беше мъртъв, щях да те поканя да си поделим моята тоалетна — каза Миртъл и посребря от смущение.
— Бррр! — каза Рон, като излязоха от тоалетната в мрачния пуст коридор. — Хари, смятам, че Миртъл се е влюбила в теб! Имаш си съперница, Джини!
По лицето на Джини все още тихо се стичаха сълзи.
— Накъде сега? — попита Рон, оглеждайки се тревожно. Хари даде знак. Фоукс показваше пътя, разпръсвайки златисто сияние по целия коридор. Те поеха след него и след известно време се озоваха пред кабинета на професор Макгонъгол.
Хари почука и отвори вратата.
ГЛАВА ОСЕМНАЙСЕТА
ОТПЛАТА ЗА ДОБИ
Когато Хари, Рон, Джини и Локхарт, целите в тиня и слуз, а Хари — и в кръв, застанаха на прага, посрещна ги пълна тишина. Изведнъж се разнесе писък.
— Джини!
Това бе госпожа Уизли, която дотогава седеше и ронеше сълзи пред огъня. Тя скочи на крака, след нея се втурна и господин Уизли и двамата се хвърлиха да прегръщат дъщеря си.