Хари се измъкна през задната врата. Беше чудесен слънчев ден. Той прекоси ливадата, отпусна се на пейката и си затананика под носа: „Честит рожден ден на мен… Честит рожден ден на мен…“
Не получи нито картички, нито подаръци, а и вечерта щеше да прекара, преструвайки се, че изобщо не съществува. Загледа се тъжно в живия плет. Никога не се беше чувствал така самотен. Но повече от всичко друго му липсваха най-добрите му приятели Рон Уизли и Хърмаяни Грейнджър — повече от каквото и да било в „Хогуортс“, повече от играта на куидич дори. Те май изобщо не се и сещаха за него. Никой от тях не му беше писал през лятото, макар Рон да бе казал, че ще го покани на гости.
Много пъти Хари беше на ръба на решението да отвори с магия кафеза на Хедуиг и да я изпрати с писма при Рон и Хърмаяни, но не си заслужаваше риска. На невръстни магове не се позволяваше да използват магии извън училище. Но Хари не беше казал това на семейство Дърсли, защото знаеше, че само ужасът да не ги превърне и тримата в торни бръмбари ги възпираше да не го заключат и него в килера под стълбището при магическата му пръчка и метлата. През първите няколко седмици след завръщането си Хари се забавляваше да си мърмори безсмислици под носа, за да види как Дъдли изчезва от стаята с максималната бързина, която му позволяваха дебелите крака. Но дългото мълчание на Рон и Хърмаяни го бе накарало да се чувства толкова изолиран от света на вълшебствата, че вече дори не му правеше удоволствие да дразни Дъдли. Ето че сега Рон и Хърмаяни бяха забравили дори рождения му ден…
Какво ли не би дал за някаква вест от „Хогуортс“! От който и да е магьосник… Щеше да се радва да мерне дори най-страшния си враг Драко Малфой, само и само да се убеди, че всичко досега не е било сън.
Не че през цялата учебна година в „Хогуортс“ се бяха случвали само хубави неща. В края на миналия срок Хари се бе озовал лице в лице със самия Волдемор. Лордът действително не приличаше вече на себе си, но все още беше страховит, хитър и решен да си възвърне мощта. Хари за втори път се изплъзна от проклятието му, но това стана като по чудо и той още се будеше нощем, плувнал в пот, питайки се къде ли е Волдемор в този момент, и още виждаше изкривеното от гняв лице и обезумелите разширени очи.
Хари изведнъж се надигна и седна на пейката. Както си гледаше разсеяно към плета, бе усетил, че и плетът го гледа. Между листата се бяха появили две огромни зелени очи.
Хари скочи на крака тъкмо когато през поляната се разнесе подигравателен глас:
— Аз пък знам какъв ден е днееес — пропя Дъдли, клатушкайки се като патица към него.
Огромните очи примигнаха и изчезнаха.
— Какво? — попита Хари, без да отмества своите очи от същата точка.
— Знам какъв ден е днес — повтори Дъдли, доближил се съвсем до него.
— Чудесно — отвърна Хари, — значи най-сетне си научил дните на седмицата.
— Днес е твоят рожден ден — надсмя му се Дъдли. — И защо не получи картички? Нямаш ли никакви приятели на онова шантаво място?
— Гледай да не те чуе майка ти, че споменаваш моето училище — хладно отбеляза Хари.
Дъдли придърпа панталоните си, които непрекъснато се смъкваха.
— Защо се пулиш към плета? — попита той с подозрение.
— Чудя се с коя магия най-лесно ще го запаля — отвърна Хари.
Дъдли отскочи тутакси назад и на лицето му се изписа панически ужас.
— Н-н-няма да го направиш… Тате забрани да правиш м-м-магии… щото ще те изрита от къщи, а ти няма къде другаде да идеш… като нямаш дори и приятели да те приберат…
— Абракадабра! — заканително започна Хари. — фокус-мокус… вила самовила…
— МАААМООООО! — завика Дъдли и преплитайки крака, се спусна към къщи. — Маааамоооооо! Той прави нали знаеш какво!
Хари си плати скъпо за това удоволствие. Щом нито Дъдли, нито храстът бяха пострадали, леля Петуния разбра, че той всъщност не е правил магия, но Хари все пак трябваше да си наведе главата, когато тя замахна да го удари с насапунисания тиган. После му намери работа и се закле, че няма да му даде нито залък, преди да я свърши.
Докато Дъдли се мотаеше наоколо, зяпаше и ближеше сладолед, Хари изчисти прозорците, изми колата, окоси ливадата, оплеви цветните лехи, подкастри розите, поля ги и пребоядиса градинската пейка. Жаркото слънце изгори врата му. Хари съжаляваше, че се хвана на въдицата на Дъдли, но шишкото бе изрекъл на глас онова, което самият Хари си мислеше — че сигурно наистина няма приятели в „Хогуортс“…
„Да можеха да мернат сега отнякъде славния Потър!“ — ядно си мислеше Хари, докато разстилаше тор върху лехите, а гърбът го болеше и по лицето му се стичаше пот.