— Доби не вярва, сър. Доби все трябва да се наказва за нещо, сър. Те оставят Доби да го прави. Понякога дори го подсещат да се накаже допълнително.
— Че защо не ги напуснеш тогава? Не можеш ли да избягаш?
— Домашното духче трябва да бъде пуснато, сър. А семейството няма никога да ме освободи… Доби ще им служи, докато умре, сър…
Хари впери очи в него.
— Аз пък си мислех, че едва ще издържа тук още четири седмици — каза той. — Ами тогава… Дърсли изглеждат направо добри хора. Не може ли някой да ти помогне? Аз не мога ли?
Хари мигом съжали за думите си. Доби пак се разрида от благодарност.
— Моля те — трескаво шепнеше Хари, — моля те, успокой се! Ако Дърсли чуят нещо долу, ако разберат, че си тук…
— Хари Потър предлага да помогне на Доби… Доби е чувал колко сте велик, ама Доби не знаел колко сте и добър.
Хари, чието лице бе пламнало, възрази:
— Каквото и да си чувал за моето величие, са пълни глупости. Аз не съм дори и отличник в „Хогуортс“, Хърмаяни е…
Но млъкна начаса, защото дори само като си помисли за Хърмаяни, го заболя.
— Хари Потър е смирен и скромен — почтително отбеляза Доби и очите му грейнаха. — Хари Потър не приказва за победата си над Онзи-който-не-бива-да-се-назовава.
— Волдемор ли? — уточни Хари.
— Ауу, не казвайте това име, сър! Не го назовавайте!
— Съжалявам! — бързо се поправи Хари. — Знам, че много хора не искат да го чуват… като моя приятел Рон например…
И пак млъкна. Мисълта за Рон също му причини болка.
Духчето се наведе към Хари със светнали като фарове очи.
— Доби чул да разправят — хрипкаво поде той, — че Хари Потър се срещнал за втори път с Черния лорд, и то само преди няколко седмици… и че Хари Потър пак успял да избяга.
Хари кимна и очите на Доби плувнаха в сълзи.
— О, сър! — ахна той и взе да бърше лицето си с ъгълчето на мърлявата калъфка, която носеше. — Хари Потър е доблестен и смел. Справил се е с толкова много опасности досега! Но Доби е дошъл да пази Хари Потър, да го предупреди… Нищо че после ще трябва да затисне уши с вратата на фурната… Хари Потър не бива да се връща в „Хогуортс“!
Настана тишина, нарушавана само от потракването на ножове и вилици долу и от далечния боботещ глас на вуйчо Върнън.
— К-к-какво? — заекна Хари. — Ама как така да не се върна?!… Нали срокът започва на първи септември! Че аз само за това живея! Ти изобщо не знаеш какво е тук. Моето място не е тук, а във вашия свят — в „Хогуортс“.
— Не, не, не! — разписка се Доби, клатейки глава така силно, че чак ушите му плющяха. — Хари Потър трябва да си стои на сигурно място. Той е твърде велик, твърде добър, за да се погуби. Ако Хари Потър се върне в „Хогуортс“, ще бъде в смъртна опасност.
— Ама защо? — изненада се Хари.
— Има заговор, Хари Потър. Такъв заговор, дето ще направи най-ужасни неща да се случат в Училището за магия и вълшебство „Хогуортс“ тази година — прошепна Доби и изведнъж се разтрепери целият. — Доби го знае от месеци, сър. Хари Потър не бива да се излага на опасност. Той е от голямо значение, сър!
— Какви са тези ужасни неща? — направо попита Хари. — Кой крои този заговор?
Доби издаде странен гърлен звук и заблъска като луд главата си в стената.
— Престани! — викна Хари и сграбчи духчето за ръката да го спре. — Разбирам, че не можеш да ми кажеш. Но защо тогава ме предупреждаваш? — Изведнъж го осени неприятна мисъл. — Чакай малко… Да няма нещо общо с Вол… извинявай… с Ти-знаеш-кой, а? — И добави набързо, щом главата на Доби се наклони угрижено към стената: — Достатъчно е само да ми дадеш знак с поклащане или кимване на главата.
Доби бавно поклати глава.
— Не, не е Онзи-който-не-бива-да-се-назовава, сър.
Гледаше го с широко отворени очи, сякаш искаше да му даде някакъв знак. Хари обаче беше в пълно недоумение.
— Да не би да има брат, а?
Доби поклати глава с още по-широко отворени очи.
— Е, не мога тогава да се сетя кой друг може да притежава способността да предизвика случването на ужасни неща в „Хогуортс“ — каза Хари. — Освен Дъмбълдор… Нали знаеш кой е Дъмбълдор?
Доби кимна с глава:
— Албус Дъмбълдор е най-великият директор, който „Хогуортс“ е имало някога. Доби знае, сър. Доби е чувал, че силата на Дъмбълдор може да се мери с тази на Онзи-който-не-бива-да-се-назовава, дори и от най-добрите му дни. Само че, сър — и гласът на Доби се сниши до настойчив шепот, — има някои неща, които и Дъмбълдор не може… никой благопристоен магьосник…
И преди Хари да успее да го спре, Доби скочи от леглото, сграбчи настолната лампа и се заудря по главата, като скимтеше оглушително.