Долу внезапно настана тишина. Две секунди по-късно, когато сърцето му вече туптеше до пръсване, Хари чу в антрето стъпките на вуйчо Върнън, който се провикна: „Дъдли трябва да е оставил пак телевизора си включен, хлапашка му работа!“
— Бързо! В гардероба! — изсъска Хари и блъсна вътре Доби, затвори вратата и се хвърли на леглото точно когато дръжката се завъртя.
— Какво правиш? — процеди вуйчо Върнън през зъби, надвесен застрашително над Хари. — Развали целия ефект от вица ми за японеца, дето играел голф… Само още един звук да чуя и ще съжаляваш, че си се родил, разбра ли!
И той тромаво излезе от стаята.
Хари още трепереше, когато пусна Доби от гардероба.
— Видя ли какво е тук? Разбираш ли сега защо трябва да се върна в „Хогуортс“? Само там имам дом… е, и приятели, струва ми се.
— Приятели, които дори и не пишат на Хари Потър… — поклати глава духчето.
— Предполагам, че те просто… Я чакай — усети се Хари и се намръщи. — Ти откъде знаеш, че моите приятели не ми пишат?
Доби запристъпва от крак на крак.
— Хари Потър да не се сърди на Доби… Доби го направил за добро…
— Ти да не си ми прибирал писмата?
— Доби ги пази ето тук, сър.
И като отстъпи на безопасно разстояние, той измъкна изпод калъфката, с която беше облечен, дебело тесте писма. Хари разпозна красивия почерк на Хърмаяни, неравните букви на Рон и дори едни драскулки, които трябва да бяха от Хагрид — пазителя на дивеча в гората на „Хогуортс“.
Доби примига боязливо към Хари.
— Хари Потър не бива да се гневи… Доби се надявал Хари Потър… да помисли, че приятелите му са го забравили, и да не иска да се връща в училището, сър…
Хари изобщо не слушаше. Той посегна да грабне писмата, ала Доби отскочи встрани.
— Хари Потър ще си ги получи, сър, ако даде на Доби думата си, че няма да се връща в „Хогуортс“. О, сър, не бива да се излагате на такава опасност! Обещайте ми, че няма да се връщате, сър!
— Няма да ти обещая! — разгневи се Хари. — Дай ми писмата от моите приятели!
— Тогава Доби няма друг избор — тъжно рече духчето.
Преди Хари да успее да се помръдне, Доби се стрелна до вратата на стаята, дръпна я… и хукна надолу по стълбите.
С пресъхнала уста и свит стомах Хари се втурна след него, мъчейки се да не вдига шум. Взе на един скок последните шест стъпала, приземи се меко като котка на килимчето в антрето и се огледа за Доби. От столовата се чуваше гласът на вуйчо Върнън: „… разкажете на Петуния оная смешна история за американските каналджии, господин Мейсън — тя направо умира да я чуе…“ Хари изтича до кухнята и там едва не припадна.
Пудингът, шедьовърът на леля Петуния, планината от сметана и захаросани бонбони, се издигаше към тавана, а върху шкафа в ъгъла се беше свил Доби.
— Недей — дрезгаво изрече Хари. — Моля те… ще ме убият…
— Хари Потър да обещае, че няма да се върне на училище…
— Доби… моля те…
— Обещайте, сър…
— Не мога!
Доби му отправи драматичен поглед.
— Тогава Доби трябва да го стори, сър, за доброто на Хари Потър.
Чинията се приземи с оглушителен трясък и сметаната от пудинга опръска стените и прозорците. Чу се звук като удар с камшик и Доби изчезна.
От трапезарията се разнесоха писъци. Вуйчо Върнън, последван от гостите, се втурна в кухнята, където завари Хари, вцепенен от ужас, сплескан от главата до петите със сметана.
Отначало изглеждаше, че вуйчо Върнън ще успее да замаже цялата работа. („А, това е нашият племенник — не е добре, горкичкият, и се бои от непознати, та затова го държим горе…“) Той изтика ужасеното семейство Мейсън обратно в трапезарията, заплаши Хари, че ще го смаже от бой, като си отидат гостите, и му връчи един парцал. Леля Петуния измъкна от фризера малко сладолед вместо пудинга и Хари, все още разтреперан, се зае да мие кухнята.
Вуйчо Върнън може би все пак щеше да има шанс да сключи сделката, ако не беше совата…
Леля Петуния тъкмо черпеше гостите с ментови бонбони, когато през прозореца влетя забулена сова, пусна едно писмо върху главата на госпожа Мейсън и излетя отново. Госпожа Мейсън изпищя от ужас и побягна навън, крещейки нещо за лунатици. Господин Мейсън я последва, но първо заяви на домакините, че жена му се плаши до смърт от птици с всякакви размери и форма, и ги попита всеки път ли устройват такива шеги на гостите си.
В кухнята Хари стискаше парцала като единствена защита срещу вуйчо Върнън, който се приближаваше с демонични пламъчета в малките очички.
— Чети това! — злобно изсъска той, размахал писмото, донесено от совата. — Хайде, чети!
Хари взе писмото. То не беше за рождения му ден.
Уважаеми господин Потър,