— Извинете, че се намесвам… — Хари не беше забелязал Стан, който леко се беше привел над Мумбул’е М’бо, а по лицето му се четеше нещо, което всеки би нарекъл „безпокойство“ — Доколкото разбрах, не носите никакви пари… А аз съм длъжен да Ви уведомя, че билетът Ви до Килиманджаро, все пак струва двайсет и шест сикли… Та, си помислих…
— А-а-а-а… — стреснато го изгледа магьосникът — Ще платя по сметка! — разрови всичките си магьоснически нанизи и измъкна измежду тях една полирана до блясък плешка от газела, окачена с кожена връв на врата му и надлъж и нашир изписана с безброй неразбираеми знаци — това е кредитната ми карта!
Когато Стан му подаде билета, Мумбул’е М’бо помоли да удари върху него един печат.
— Нали разбираш, трябва да го приложа към командировъчното… — поясни с извинителен тон той — Ползването на автобус не беше предвидено, а шефовете все се заяждат за разходите…
После отново се обърна към Хари:
— А тази тояга — забарабани с пръсти по нея — е универсална! С нея правя почти всичките си магии, с тоягата си забърквам отварите — всеки котел, който ударя с нея, става магьоснически — дотогава, докогато ми е необходим, с нея викам папагала си… — леко снижи глас — На нея и летя! — и добави с известно неудобство — Хм-м-м… обикновено…
— Но не и тази вечер! — засмя се весело Хари — Значи не е чак толкова съвършена!
Магьосникът трагично повдигна рамене.
— Е, да… Това е един от недостатъците — и разпери ръце, без да изпуска тоягата си — Какво да се прави, и тя се уморява! Просто днес ме съсипаха от задачи. Трябваше да предположа, че нещо може и да не сработи, но… — и се засмя, но този път малко пресилено — но затова пък, пътувам без багаж!
Хари иронично изгледа възловата тояга в ръцете на африканеца.
— И какво от това? Нали сега си в „Среднощния рицар“… Моята магическа пръчка и моята… — той отново въздъхна при мисълта за останалата в шкафа на семейство Дърсли „Светкавица“ — …и моята метла — преглътна той мъжествено — може да заемат повече място, но заедно вършат много по-добра работа от тоягата!
Мумбул’е М’бо отначало сбърчи вежди, а после се усмихна загадъчно:
— Така ли си мислиш?… — и намигна шеговито с тайнствен глас — Я, да видим… Дали ще можеш да ми я отнемеш!
Бавно се изправи и с театрален жест насочи тоягата към седналия в леглото си възпитаник на „Хогуортс“.
— Експелиармус! — викна Хари към него.
За негово велико учудване, тоягата в ръцете на Мумбул’е М’бо дори не помръдна. Африканецът бе наклонил глава, сякаш в очакване, но с видимо престорена изненада:
— Като че ли не те чу… — някак тревожно произнесе той, но очите му играеха насмешливо — Я, опитай пак!
Но това беше абсолютно невъзможно! Хари се ощипа силно по бузата — не, не сънуваше! Чернокожият магьосник се усмихваше подигравателно насреща му, все още стиснал с две ръце проклетата си абаносова тояга.
— Експелиармус!!! — извика още по-силно Хари.
Нищо. Със същия успех би казал „добър ден“ на Дъдли и би се надявал на някаква положителна реакция.
— Експелиармус… — вече по-тихо опита Хари да се справи с тоягата на африканеца — Експелиармус… Експелиармус…
Мумбул’е М’бо бе седнал на едно от свободните легла до Хари и целият се тресеше от смях. Беше се подпрял на тоягата си, а леопардовата кожа се бе изхлузила от главата му, откривайки леко прошарената му, фино къдрева коса.
— Не става, а? — от очите на африканеца чак бяха избили сълзи.
Успя да каже само това, защото смехът отново го напуши и той пак се приведе над тоягата си, кискайки се неудържимо пред очите на слисания Хари.
— Ка-кво… — заекна с неописуемо изумление момчето — Какво… беше това?
Възрасният магьосник вдигна поглед към него. Все още не се бе успокоил напълно. Мумбул’е М’бо пое дълбоко въздух и с поучителен тон започна.
— Никога не подценявай магьосника, млади момко! Нито вашите магии са по-добри, нито моите — по-лоши. И обратно… — допълни той поясняващо — Изобщо, магиите на никой народ не са по-съвършени или по-примитивни от магиите на друг. Те просто са различни — натърти на последната дума африканецът — запомни го: различни! А тази тояга — ръката му нежно поглади лъскавия абанос — съм си я направил самичък, когато бях малко по-млад от теб! — той я изгледа престорено критично — Вярно, че не е особено… Хм, красива… но е моя! Сам намерих дървото… — той помисли малко — впрочем, то — мен… също, сам съм я отсякъл и сам съм я омагьосвал… години, момче, години… докато стане истинска магическа тояга! Моята тояга! — и магьосникът затвори очи, притискайкия до бузата си — Тя слуша само мен! Тя разговаря с мен, съветва ме, когато съм затруднен в нещо, радва се и тъгува с мен… Тя не е мой инструмент, бялото ми, наивно момче, тя е мой приятел! С нея понякога спорим, понякога се караме, но все пак — не можем един без друг! Това е моята тояга, Хари, и аз съм нейният магьосник!