Хари мълчаливо се съгласи. С магическата пръчка това бе невъзможно. Ако лорд Волдемор бе имал такава тояга, сигурно днес не би бил Вие-знаете-кой. И родителите му щяха да са живи… и нямаше да живее при семейство Дърсли, и цялата история щеше да се развие съвсем иначе…
— Значи — кимна Хари — тя не може да бъде използвана за злини?
Мумбул’е М’бо завъртя глава:
— Може — въздъхна — за съжаление… Нали ти казах — тоягата и магьосникът са едно цяло! Зависи от това как е направена. И от кого… — Ако един магьосник премине към силите на злото, старата му тояга престава да му се подчинява и той си прави нова. Обикновено тогава той задълго се оттегля далеч от чужди очи, докато бъде готова тя. Виж, такава тояга е наистина страшна! Пред нея всякакви чужди заклинания са безсилни. С такъв магьосник можеш да се справиш само с хитрост, но не и с магии и заклинания, колкото и силни да са те!
— А твоята тояга пази ли — попита Хари — от Черното изкуство?
— Не-е-е-е — цъкна с език Мумбул’е М’бо — тя е за активно приложение на магии… Впрочем — изгледна го косо чернокожият магьосник — За какво черно изкуство става въпрос?
Хари чак поруменя от смущение. Да, бе… Как пьк можа да ме хрумне? Черно…
— Исках да кажа… — забърка се той — от злите магии… Да, да… Точно така! Злите… Пази ли от тях?
— От тях — въздъхна африканецът — магьосникът се пази сам! Не опазиш ли сърцето си сам, никакви пръчки, тояги или заклинания не могат да ти помогнат…
— Килиманджаро! — обяви гласът на Стан.
И „Среднощният рицар“ се закова на място, отново изхвърляйки Хари от мястото му.
— О… — затутка се Мумбул’е М’бо оправяйки припряно гънките на плаща си — трябва да слизам… Сигурно вече ме чакат! Дано не ме забавят още от регистратурата, че каквито са-а-а… Довиждане, момче! — намести леопардовата кожа обратно на главата си и се упъти към вратата.
Неочаквано се обърна и напомни заговорнически:
— Нали не си забравил: Много поздрави на Албус!
— Чакайте — викна след него Хари — как летите с тази тояга в света на мъгълите? Не е ли…
Мумбул’е М’бо вече бе слязъл и гледаше към него през все още отворените врати на автобуса.
— Различни… — усмихна се той, вдигнал пръст нагоре — Различни!
И дружески му помаха с ръка. Вратите с трясък се затвориха и Хари отново подскочи от инерцията на внезапно потеглилия „Среднощен рицар“. После дръпна перденцето и се отпусна в кревата. Дочу как Стан казва на Ърн:
— Сега трябва да оставим госпожа О’Брайън, онази — на предпоследния креват — с повредената метла. Карай към Салем!
Различни… Хари не разбра какво поиска да му каже африканецът с последната дума. Кои бяха различни? За магиите — беше ясно… Да не би Мумбул’е М’бо да бе имал предвид магьосниците? Или пък… мъгълите? Или всички заедно? И дали на „Седемте езера“ не го очакваха още по-невероятни срещи от тази със странния африкански магьосник, тръгнал на път без куфар, но „носещ със себе си всичко, което има“? Не усети кога се бе унесъл отново.
Събуди го Стан:
— След няколко минути сме на „Диагон-али“. Приготви се!
То пък, какво толкова имаше за приготвяне? Чантата и Хедуиг… А, и компасът на Дъдли, който все още убиваше в джоба му…
Вратите се отвориха.
— Довижане! — махна той на Стан и Ърн — какво ли щях да правя без „Среднощния рицар“!
— Чао! — извика кондукторът след него — после има да ми разправяш за „Седемте езера“!
Когато Хари се обърна, автобусът беше изчезнал, а той стоеше сам с чантата и кафеза на Хедуиг в ръка и с наслада вдъхваше утринния магически въздух на „Диагон-али“.
Глава четвърта
ВСИЧКО В ЕДНА РАНИЦА
Хари остави кафеза на Хедуиг и отвори пътната си чанта. Тук някъде бе сложил писмото на Дъмбълдор със списъка от принадлежности за лагера. Въпреки ранната сутрин, „Диагон-али“ вече бе започнала да се оживява. Поздрави го весела компания от млади магьосници, заедно с няколко симпатични вещици, които явно току-що се бяха дипломирали. Хари беше запомнил някои от тях от „Хогуортс“.
— Почакайте, да се отбия тук! — посочи едната от тях към книжарницата — искам да си взема нещо по-леко за четене за през лятото.
Ето го най-сетне и писмото! Хари затвори чантата и пое към банка „Гринголдс“. Не след дълго вещицата изхвръкна от книжарницата, усмихната до уши, размахвайки бестселъра за този сезон — току-що излезлият втори том на „Магьоснически авантюри“ от Ани Б. Йорг. Хари си спомни, че беше виждал първия том на тази книжка — нещо между роман и практически напътствия за млади вещици — в ръцете на доста момичета от „Хогуортс“. Беше известно, че „Ани Б. Йорг“ всъщност е псевдоним. Беше пламнал голям дебат кой се крие зад него — спрягаха се различни имена, между които и това на самата госпожа Макгонагъл… Хари не беше чел „Магьоснически авантюри“ — само от неволно подслушани разговори между момичетата бе научил, че книгата съдържаше пикантни, но все пак неизмислени, според авторката, истории от младостта й, както и съвети за всяка млада магьосница — как да направи впечатление на магьосника, който й харесва, как да завързва „непринудени“ разговори с него на каквато си поиска тематика, като остави в него впечатлението, че той, самият по собствена инициатива е започнал да я ухажва и т. н. и т. н… Още повече — описанието, на авторката за един от главните герои, подозрително напомняше не за кого да е, а за самия Албус Дъмбълдор! На млади години, разбира се… Да не говорим, че друг един от героите, с инициали К. Ф. и амбиции един ден да стане Министър на магията, бе представен като горещ покорител на сърцата на дамите. Да предположиш, че госпожа Макгонагъл има пръст в написването на такава книга, бе не по-малко скандално от самата книга! Въпреки това из „Хогуортс“ между ученичките на ухо се разпространяваха непроверени слухове за буйната младост на госпожа Макгонагъл. Разбира се, повечето от тях, най-вероятно бяха чисти измислици, но така или иначе — никой не разбра кой е истинският автор на „Магьоснически авантюри“, въпреки разгорещените спорове между ученичките, които накрая често завършваха с проскубани коси, съдрани мантии, заклинания за предизвикване на акне, брадавици и поникване на мустаци, както и с маса отнети точки от всички домове.