В ръката си държеше също такава раница, каквато бе отворил на щанда. Само че, тази имаше етикетче.
— Заповядайте, господин Потър! — усмихна се широко той — Екстра е! Първокачествена магическа раница, произведена в Нибелунгския концерн „Рейн унд Бодензее“!
Хари пое раницата. На етикетчето бе изобразен гербът на концерна — две чукчета, на фона на голяма халба разпенена бира. В кръг бе изписано: „«Rein und Bodensee» GmBh — Две хиляди години традиция, сто и петдесет — гаранция!“
— Най-доброто, което може да се намери! — хвалеше я Бетлердорф — Вътре — посочи той към своята раница, която бе оставил на щанда — имам още петстотин такива! Заедно с всичката ми стока!
„Е — мина през ума на Хари — това би впечатлило Мумбул’е М’бо!“
— Опитаха да ги правят и в Ирландия, но леприкорните там не се справиха чак толкова добре — продължаваше продавачът — веднъж върнах цялата партида, доставчикът изпусна раницата с доставката и всичко тук експлодира в раници и какви ли не други магически стоки … чак задръстиха улицата, трябваше да плащам глоби… А, бе… Ужас! — после отново погледна списъка на Хари — Друго какво? — и отново бръкна вътре — Обувки! — и извади няколко чифта великолепни обувки, от които отдели един модел с крилца и го върна обратно — тези са за пътешествия предимно из по-слабо затревени райони — перцата им лесно се разрошват — поясни — А тези олекотяват краката — посочи той към другите — имат по-малко ускорение и развиват по-ниска скорост от бързоходните ботуши, но пък са много по-здрави и надеждни!… Палатка — подаде му той едно пакетче като онези, които бяха изложени на витрината — тя е на същия принцип, както и раницата, само трябва да я хвърлиш на земята и да й викнеш „Разпъни се!“… Неприкосновен личен комплект!… — този път пакетчето бе малко по-голямо… — Носи се на врата и не се сваля, освен ако не ти потрябва…
— Всъщност, дори и да побера всичко това на едно място, как ще мога да го нося после? — заинтересува се Хари.
Немецът се усмихна отново:
— Каквото и да сложиш в раницата — премина на „ти“ той — то нито заема място, нито тежи! Внимавай само да не я обърнеш, докато е отворена!… Х-м-м-м-м… резултатът може да прилича на… ирландските модели…
Камбанката над входа звънна отново. На прага стоеше усмихнатият до уши Рон:
— Хари! — викна — толкова се радвам да те видя! Значи все пак идваш!
— После ще ти разпрявям как стана — засмя се Хари — ама обещай, че ще ми повярваш!
Рон вече беше залепнал на щанда, стиснал в ръка писмото със списъка, а Фон дер Бетлердорф вече нареждаше пред него същите чудесии, каквито бе измъкнал за Хари от необичайния си склад.
Рон обаче, все пак си взе ирландска раница — беше почти двойно по-евтина от тази на Хари, а семейство Уизли не бяха никак от заможните. Въпреки всичко, раницата изглеждаше не по-лоша. Освен това — нали несъвършенствата, за които говореше Бетлердорф, съвсем не бяха задължителни, а само възможни.
Когато най-сетне излязоха навън, Рон каза:
— Всъщност, татко много бърза обратно към къщи и няма да може да ни откара до „Хогуортс“. Колата е наблизо, искаш ли да пътуваме до „Хогуортс“ от света на мъгълите? Той ще ни остави на гарата. А и във влака ще имаме повече време да се видим.
Перон 9 3/4 буквално вреше от народ. Много магьосници бяха надошли да изпратят децата си, чиито лица надничаха от прозорците на „Хогуортс експрес“
— …да не забравиш да ми пишеш — даваше последни напътствия възрастна вещица с очила към дъщеря си, която се бе провесила през отворения прозорец на купето си — и да не си играеш с непознати привидения!
Машината вече пухтеше тревожно, вдигайки пара. Момчетата тръгнаха с ускорена крачка покрай влака, следвани от бащата на Рон, който също не преставаше да говори на сина си, какво трябвало и какво не трябвало да се прави на един магьоснически лагер.
— Хърмаяни! — вдигна ръка Хари, забелязал познатата яркорижа коса в навалицата във влака. Момичето си провираше път в коридора.
Тя се обърна и също им махна. На врата й бе окачен „Неприкосновен личен комплект на магьосника“. Не след дълго те се озоваха при нея и заедно започнаха да търсят свободни места. Най-сетне намериха празно купе и дружно нахълтаха вътре. До прозореца бе седнала Чо Чан от „Рейвънклоу“, която им се усмихна, сякаш притеснено, кимвайки им за поздрав и без да каже нищо, с жест ги покани да седнат. На врата си също носеше „Неприкосновения личен комплект“.