— Надявам се на „Седемте езера“ да е по-интересно, отколкото в Испания! — започна някак скептично Хърмаяни, след като се настаниха — иначе ми отиде лятото!…
Тя бръкна в раницата си и измъкна оттам една дебела книга. „Кратък справочник на духовете“. Е, не беше като разширения курс по спиритология на професор Тобиас, но Хари си науми да й го поисква отвреме-навреме, когато опре до нещо по-увъртяно в глава CLІХ на „Магии на различни народи“.
Локомотивът изсвири пронизително и „Хогуортс експрес“ бавно потегли, постепено набирайки скорост. Виковете на родителите отвън за миг станаха още по-настойчиви, но не след дълго заглъхнаха съвсем в далечината.
— Поне има какво да правя, ако ми се стори скучно! — произнесе доволно тя, раздрусвайки огнената си прическа и потупа корицата на справочника.
— Хмм… — каза Рон — мислех, че ще пишеш домашни!
— Разбира се! — засмя се в отговор Хърмаяни — А също и реферата си! Стига да не е прекалено скучно!…
Хари само сви усни в неопределена физиономия:
— Е — каза — моето лято, така или иначе обещаваше да бъде досадно…
— Сигурен съм, че грешите! — заяви уверено Рон — мама и татко ми разправиха, че там било много хубаво! Не, че аз нямах какво да правя през лятото, но „Седемте езера“ е по-добрият начин!
И заразправя, че водата в тях давала магическа сила, че самата планина била по свой начин „магическа“, че майка му и баща му били ходили там като ученици и цял куп други неща, които хем биха заинтригували останалите, хем обаче не отговаряха на всичките им въпроси. Да не говорим, че беше и невъзможно…
— Надявям се — рече накрая Хари — че лорд Волдемор няма да реши да ме преследва и на „Седемте езера“!
Рон стреснато го изгледа. В погледа му личеше загриженост.
— На твое място — поклати глава той — не бих бил толкова сигурен. Още повече, че Вие-знаете-кой едва ли е безразличен към онези, които споменават името му. Най-малко пък към теб!
Чак когато тримата се умълчаха, забелязаха, че Чо Чан просто си гледаше, някак замечтано през прозореца, без изобщо да обръща внимание на разговора им.
— А ти? — обърна се към нея Хари — Ти все мълчиш?…
Чо Чан сведе глава, при което гарвановочерната й коса се рязпиля по бузите й.
— Аз… — тихо каза тя — Щях да ходя с баба в Шамбала, но… получих писмото и реших да дойда…
И сведе още повече глава, като че ли притеснена от нещо.
— Какво-о-о-о? — очите на Рон се разшириха от изненада — Заради някакъв си лагер си изпуснала Шамба-а-а-ала? Защо-о-о-о?
Чо Чан само едва забележимо сведе поглед, без да отговори. По лицето й се разля лека руменина и тя стана още по-красива.
Малко по-късно в коридора пред купето Хари запита приятеля си каква беше причината за толкова голямата му изненада.
— Защото — обясни Рон — Навсякъде, по всички други магически места, магьосникът може да отиде винаги, когато си поиска! Единствено в Шамбала — не! Това място е само за медитация и за нищо друго! То е предназначено за метидация и самоусъвършенстване на магьосниците. И тъй като градът не е от големите, а пък е нужна тишина и спокойствие, управата на Шамбала е наложила квота за посетителите. Там отиваш само по предварителна заявка и като нищо можеш да чакаш с години, докато ти излезе редът! А тя… да се откаже!… Не — разпери той ръце озадачено — наистина не мога да разбера! Какво им става на тези хора!
Тъкмо в този момент една едра брадата фигура заклещи противоположната страна на коридора.
— Хагрид! — извикаха в един глас момчетата.
Всъщност, Хагрид толкова се беше натоварил, че единствено щръкналата във всички посоки брада, която се подаваше от купчината багаж върху него и развяваща се от нахлуващия през един отворен прозорец до него вятър, издаваше че е той. Като ги видя, Хагрид забърза към тях.
— Забравих си раницата в „Хогуортс“ — поясни той с неудобство, когато се настани до тях, заемайки две седалки наведнъж — А вие? — зашари погледът му по учениците в купето — Вие успяхте ли да вземете всичко необходимо?
— Най-важното — заобяснява им той — е „Неприкосновеният личен комплект на магьосника“…
— Какво съдържа той, впрочем? — заинтересува се Хари, разглеждайки пакета на врата си.
Хагрид също носеше такъв, но затарашува из багажа си.
— Тука някъде имах един разпечатан… — замърмори той под мустак — А! Ето го! — и ръката му измъкна малък пакет, също като тези, които висяха по вратовете на останалите, който изглеждаше още по-мъничък в огромната му длан.
После внимателно започна да го отваря, като продължи:
— Така-а-а-а… На всеки магьосник могат да се случат куп неприятни неща, докато е на пътешествие. В това число — да му се счупи магическата пръчка, да му се повреди метлата, да му откраднат котела, да му омагьосат картата… Аме не ме гледайте така! — почти им се сопна той, забелязал вперените в него учудени погледи на тримата грифиндорци. Чо Чан все така си гледаше премрежено в далечината, като отвреме-навреме едва забелижимо се поусмихваше, сякаш на себе си, но изобщо не обръщаше внимание ни на Хагрид, ни на останалите — Всичко това е напълно възможно! Е — поясни той с леко смущение — едва ли наведнъж! Но все пак може и да се случи! Тогава не можеш да минеш без „Неприкосновения личен комплект на магьосника“! — разтвори той пакета — тук има олекотен вариант на магическия компас, за разлика от онези, които сте си купили, и които показват най-краткия път до всяко място, до което искаш да стигнеш, този указва посоката до най-близкия дом, в който живее друг магьосник, тоест — до най-близкото място, където можеш да получиш помощ. Тук има и сглобяема метличка — извади той частите й — не е като метлите ви, с които се играе куидич, разбира се, но позволява да се лети на къси разстояния. Понякога това може да ви спаси живота! — вдигна поучително пръст нагоре той — Има и нещо като магическа пръчка. Казвам „нещо като“, защото с нея могат да се правят само някои дребни неща. Можеш светкавично да се озовеш в „Среднощния рицар“, например, без да ти се налага да го чакаш или да го викаш — ако си изпаднал в беда през нощта. Всичко това е напъхано в една магическа чаша, която, като изключим размерите й, по нищо не отстъпва на котела, и увито в лист парче пергамент за поща по сова.