— Улулицата от „Дурщранг“ и тази от „Хогуортс“ са си свили гнездо току по-прозореца ми — усмигна се този път широко той и всички най-сетне забелязаха, че онова, което мърдаше в ръката му, са две сивокафеникави, пухкави пилета, кокорещи се наляво-надясно и пляскащи с крилца.
Весел смях премина през тълпата ученици. Новината наистина се оказа много забавна.
— Сами разбирате — намести си очилата все още усмихващият се професор — някои неща от живота са по-важни дори от магиите! Та, когато малките улулици порастнат — продължи той — едната, ще е за „Дурщранг“, а другата остава тук. Братчета са, значи ще се търсят един друг — завърши той.
— А сега всички да се подредят по школи! — гласът на Дъмбълдор отново стана делови. — Ще пътуваме с магическия „Ориент — Експрес“…
Хари тъкмо се питаше какво ли може да означава това, когато някаква дълга сянка се проточи, сякаш отникъде, и закри почти половината небе. Той вдигна поглед и замря от учудване.
Никога не си бе представял толкова дълга редица от летящи килимчета.
Това са първите четири глави на „Хари Потър и сянката от планините“.