Мустаците му смешно потрепваха, а погледът му бълваше мълнии по посока на Хари.
— Но какво неприлично съм направил? — не разбра момчето.
— Говориш!
— Напротив, мълча си… — започна Хари, докато изведнъж осъзна заяжденето на вуйчо си — искам да кажа… мълчах си, преди ти да заговориш пръв…
И млъкна, защото видя колко се вбеси вуйчо Върнън.
— ТИ ПРОТИВОРЕЧИШ ЛИ МИ, МАЛКО ЧУДОВИЩЕ, ТАКОВА! — закрещя като обезумял вуйчо му, че чак коремът му се затресе — ИСКАШ ЛИ ДА ОСТАНЕШ БЕЗ ЗАКУСКА!
— Добра идея! — изхихика Дъдли — И без това майка пак му е сипала повече, отколкото на мен!
Леля Петуния нежно се обърна към синчето си:
— Как, Дъдленце? Та ти изяждаш вече третата си порция бекон, миличко! Вкусно ли е, искаш ли още?
Дъдли закима с доволен поглед и протегна чинията към майка си.
— БЕЗ ЗАКУСКА! — отсече вуйчо Върнън и трясна с юмрук по масата — За да се научиш занапред!
Без да чака подканяне, Хари стана и се упъти към вратата.
— Никой не ти е разрешавал да ставаш! — изсъска след него леля Петуния.
— Потър, върни се обратно! — изхриптя вуйчо Върнън — това, че не искаш да закусваш, не те освобождава от задължанието ти да останеш на масата с възпитаните хора!
И вдигна очи към тавана:
— Господи, това момче от нищо не възприема!
Хари мъжествено изтърпя изтезанието си. Семейство Дърсли закусваха повече от час. Непрекъснатите похвали на вуйчо Върнън по адрес на подобния на кучешки уши бекон на леля Петуния, отвратителното свинско мляскане на братовчеда Дъдли и умилителния поглед на леля Петуния към последния въздействаха ужасно на Хари. Тези хора, дори със самото си присъствие, бяха способни да убият каквато и да било приятна мисъл у него и да задушат доброто му настроение, по-успешно от всякакви диментори.
Когато най-сетне ставаха от масата, Хари подхвърли, че има възможност да замине на лагер.
— Какво-о-о! — не повярва на ушите си вуйчо Върнън — Как смееш да си го помислиш?
— Дъдли ще ходи на скаутски лагер! — допълни леля Петуния и погледна победоносно към Хари — за теб… съжалявам, но не можем да си го позволим!
Вуйчото поклати глава в подкрепа на жена си:
— А и да можехме…. Не ни ли стигат другите разноски около тебе, знаеш ли колко ни струваш, досаден неблагодарник такъв? — и шумно се уригна — Гледай го ти! Че има и нахалството да се натиска!
— Нищо няма да ви струва… — започна Хари, но…
— Нито дума повече! — изрева вън от себе си вуйчо Върнън — Марш в стаята си! Или искаш да останеш и без обяд!
Хари стисна юмруци и без да каже нищо, тръгна към вратата.
— Няма да е зле, докато Дъдли е на лагер, всеки ден да му пращате по един колет храна, че да не умре от глад! — тросна им се той на излизане.
Ужас! Никакъв лагер! Никакви „Седем езера“! Хари отново щеше да прекара цялото лято тук — в тази противна къща на „Привит Драйв“ номер четири, сред още по-противните физономии на вуйчо Върнън и леля Петуния. А Дъдли — скаут!
На Хари чак му стана смешно. Вуйчо Вънрън и леля Петуния няколко пъти бяха опитвали да пращат Дъдли на скаутски лагери, но всичките му лагерувания обикновено се проваляха с гръм и трясък и обикновено след някое от неговите жални телефонни обаждания, те панически хукваха да вземат обратно синчето си. Веднъж — времето било твърде хладно, друг път — храната била ужасно малко, трети — тревата под палатката му не била достатъчно мека… Дъдли всеки път се връщаше с изподрани от острите треви телеса, които „тежки наранявания“ даваха нов тласък на омразата на родителите му и него самия към Хари, сякаш той бе в нещо виновен, че братовчедът му за пореден път се е надценил. Как ли щеше да завърши и това летуване на Дъдли?
Е, нямаше значение! Нали той самият щеше да си остане тук?!
Хари пое дълбоко въздух и от гърдите му се изтръгна една тежка въздишка. Поредното загубено лято!
Той сам се лиши от обяд — просто не обърна внимание на небрежното подвикване на леля си Петуния, когато го повика, което веднага бе изтълкувано от вуйчо Върнън като нова демонстрация на неуважение и липса на възпитание от страна на племенника му.
Целия ден, чак до вечерта, Хари прекара седнал на леглото си, подпрял глава с две ръце, потънал в мрачни мисли. Само редките писукания на Хедуиг отвреме — навреме му напомняха, че в тази къща има поне една душа, която го обича.
Нов шум откъм прозореца извади Хари от тежкото му настроение. Той се извърна. Не бе усетил кога се бе стъмнило.
Отново сови. Този път бяха три. Хари ги позна от пръв поглед. Бяха совите на Хагрид, Хърмаяни и семейната сова на Уизли. И трите му носеха нови послания.