Или да го изгонят натам!
Трябваше да измисли нещо!
Нали ненапразно беше магьосник!
Глава втора
ЕКИПИРОВКАТА НА ДЪДЛИ
На по-следващата сутрин, докато закусваха, вуйчо Върнън отбеляза, че днес Хари се държи сравнително прилично на масата и за награда щял след обяд да дойде с тях в града, докато пазаруват необходимите за скаутския лагер на Дъдли дрехи и принадлежности.
Всъщност, под „прилично държание“ вуйчо Върнън навярно имаше предвид това, че Хари през цялото време мълча и не вдигна погледа си от чашата с какао. Но въпреки това, Дъдли реагира на секундата:
— Той наистина ли трябва да идва? — промърмори той и хвърли изпепеляващ поглед на Хари — НЕ ИСКАМ ДА ИДВА!
Леля Петуния нежно помилва сина си по бухналата коса.
— Да не би да искаш, докато ни няма, да влезе в стаята ти и да си играе с новия ти компютър? — поде тя — Или… в наше отсъствие да покани тук някой нехранимайко като него?
— Той няма да ни пречи — додаде вуйчо Върнън, погледна Хари изпод вежди и през зъби произнесе — нали няма да пречиш?
Хари само кимна. Компютърът на Дъдли! Как не!
Дъдли се умълча. Наистина, той можеше просто да заключи стаята си, но не беше сигурен дали братовчед му няма да опита да направи някой от неговите фокуси, за да се добере до компютъра му. Пък и мисълта, че в тази къща, поне за малко да се появи още някой като Хари, му се струваше чудовищна. Не, все пак компютърът му беше по-скъп! Ами ако Хари отвореше пощенската му кутия?! Ау-у-у!… Дъдли контактуваше по мрежата с няколко момичета. Беше се представял за красив, строен и интелигентен колежанин… син на милионер. Няколко пъти беше споменавал, че има „високи амбиции“, но напоследък избягваше подобни определения за себе си, защото само няколко разменени изречения с когото и да било бяха достатъчни да убедят всеки друг, че „високите“ му амбиции не стигат по-високо от обилното ядене и дългия сън. В архива на Дъдли все още стояха няколко подигравателни писма, които го беше домързяло да изтрие. Ами ако Хари разбереше всичко това?!
— Е, добре де… — тихо изръмжа с неудоволствие Дъдли — Нека дойде… но да мълчи!
— Разбира се, че ще мълчи! — уверено заяви леля Петуния — И няма да прави нищо! Нали така, Потър?! — добави изпитателно тя.
Хари отново само кимна, без да каже нищо. Какво да се прави — той с удоволствие би останал самичък в къщата, та дори и без да излиза от стаята си. Поне щеше да бъде сигурен, че за известно време никой няма да го принуждава да скача, докато разлиства „Магии от различни народи“. Щеше да пусне и Хедуиг да си лети из стаята — „Сигурно е ужасно — мислеше си той — за една птица да стои дълго в кафез!“. Още повече, беше забелязал, че напоследък крилете на полярната сова като че ли изтръпваха от дългото бездействие. Изобщо — семейство Дърсли като нищо можеха да пазаруват и без него, а той — да поостане самичък!
Семейство Дърсли не знаеха за електронната поща на синчето си, тяхната причина да искат да вземат Хари със себе си по магазините бе друга. Те наистина се опасяваха да не би докато ги няма, къщата им да се превърне в сборище на такива като него. Освен това, кой знае на какви идиотски номера ги учеха в онова училище?! Ами ако по някакъв, известен само на него, начин той успееше да отвори онзи шкаф със заключените магьоснически боклуци? Леля Петуния се отвращаваше от мисълта, че някой може, подобно на голяма муха, да обикаля из тяхната къща, яхнал летяща метла и стиснал някаква си магическа пръчка, която да е в състояние да направи неизброими поразии. Ами ако заварят полилея в гостната, превърнат в провесен от тавана бъбър, например? Ами ако Хари накараше чашите от кристалния сервиз да подскачат като жаби из къщата? Ами ако… И всичко това в техния дом на „Привит Драйв“ номер четири! Никога!
Хари се сви в ъгъла на задната седалка. Дъдли се намести от другата страна, като телесата му заеха почти цялото останало пространство до него, така че Хари трябваше да пътува, буквално прилепен за страничната врата.
Докато вуйчо Върнън караше, той както обикновено, непрекъснато се оплакваше от другите шофьори на пътя. Този карал като шантав, онзи му отнел предимството… Веднъж дори отвори прозореца на вратата си, за да размаха юмрук след някаква кола и да измърмори нещо нечленораздално.
Всъщност, той самият също не бе от най-прилежните шофьори. През целия път Хари не забеляза вуйчо си да вдигне очи към какъвто и да било пътен знак или да даде мигач на завоите или при престрояването.