— Напомнят ми за служителите в банката — троснато поде вуйчо Върнън следващата си вечна тема на разговор зад волана — общинските чиновници и за… — той за миг се обърна и хвърли хладен поглед на Хари, но тъй като той само си зяпаше през прозореца, предпочете да не продължава.
Когато паркира колата и тръгнаха по магазините, Хари мълчаливо пое след тях, пъхнал ръце в джобовете, без да обръща внимание на лъскавите витрини, покрай които преминаваха. Просто крачеше след семейство Дърсли, които дори не се обръщаха да погледнат изписаното по лицето му изражение на невероятна досада.
Най-сетне влязоха в един магазин за обувки. Дъдли веднага седна на столчето в ъгъла и започна да мери най-различни видове туристически модели, но те до един отказваха да поберат тлъстите му ходила. Леля Петуния се бе изправила до умисленото момиче, което стоеше зад щанда, и сочейки с пръст към пълните стилажи, не преставаше да пита:
— Имате ли по-голям номер от тези?… А от онези там?
Продавачката вадеше от кутиите все по-големи и по-големи обувки, но нито един чифт не успя да обгърне напълно разплутите крака на Дъдли. Все или пръстите му отказваха да влязат навътре, или петата засядаше, преди да достигне до стелката и се заклещваше в едно положение, от което беше трудно дори да излезе навън.
— Съжалявам… — смутено се извиняваше момичето — никога не сме получавали по-големи номера.
— Глупости! — недоволно отвърна вуйчо Върнън — просто магазинът ви е беден!
Продавачката се изчерви от неудобство.
— Не е… — опита се да възрази тя — предлагаме много богат асортимент от модели и имаме почти всички номера от тях!… Сигурна съм, че ще намерите нещо подходящо за другото момче с вас…
Това подейства на Дъдли като убождане с игла отзад. Той сащисано впери ококорените си като рохки яйца очи в момичето зад щанда:
— Какво-о-о-о-о!
Леля Петуния чак бе повдигнала вежди от изненада, че някой може да говори така за племенника й.
— За него ли? — почти изпищя тя — Как така за него?!
— Хайде да си тръгваме! — хвана я за лакътя вуйчо Върнън — Тук не стига, че нямат нищо, ами и си позволяват да раздават акъл! — и добави, сякаш на себе си, но така, че момичето да го чуе — Как пък от първия път успяхме да се набутаме направо в най-занемарения обувен магазин в града!
Повече от два часа преминаха в търсене на обувки за Дъдли. Докато обикаляха магазините, се натъкнаха на Пиърс Полкис — отвратителният приятел на Дъдли, чийто родители го стягаха за същия скаутски лагер. Пиърс, обаче нямаше обувните проблеми на Дъдли. Майка му носеше голяма картонена кутия с туристически кубинки.
— Жалко, че братовчед ти няма да дойде — дочу Хари подшушването на Пиърс в ухото на Дъдли — с тези обувки щяхме да направим задника му на футболна топка!… Знаеш ли колко са корави!
Дъдли само се ухили злокобно. Мисълта явно му беше допаднала. Ако родителите му намереха подходящи кубинки и за него, Хари можеше да си изпати от тях още като се върнат в къщи.
Най-накрая семейство Дърсли успя да открие някакви, огромни като плавници туристически обувки, залежали от месеци в склада на един магазин, в които синът им успя да навре краката си.
С повечето от останалите атрибути на скаутската екипировка нямаха такива проблеми. Избраха на Дъдли една великолепна раница с много прегради и джобове, в която той натъпка скъпоценните си кундури. Взеха му и компас със светещи стрелки, както и един много хубав туристически нож, с който можеха дори да се цепят дърва за огън, и чиято куха дръжка съдържаше рибарски кукички с корда, парче канап и миниатюрна кибритена кутийка. Синът им веднага препаса последната придобивка, а компаса мушна в джоба си.
Проблемите, обаче възникнаха отново, когато вуйчо Върнън и леля Петуния избираха дрехи за излизащия извън всякакви шивашки измерения Дъдли. С цената на много време, гневни подмятания от страна на вуйчо Върнън по адрес на „тия бедни магазини“ и безкрайното отегчение на Хари, все пак намериха подходящи ризи и анорак за Дъдли, както и „скаутски“ панталони, които ако не бяха крачолите, Хари щеше да помисли за един от онези чували, в които семейство Дърсли събираха дрехите за химическо чистене. Въпреки, че това бяха може би най-широките панталони, които изобщо можеха да се открият в целия град, те все пак стояха доста опънати на задника на Дъдли.
През цялото време Хари не беше проронил и думичка. Пък и за какво, дявол да го вземе, изобщо имаше той да разговаря със семейство Дърсли? Така, че беше доволен и на това никой от тях да не му обръща внимание, поне докато бяха улисани около покупките за братовчед му.