Върнаха чак по мръкнало. Вуйчо Върнън, обзет от съмнения, дали днешните неудачи с екипировката на Дъдли не бяха предизвикани от ужасния му племенник, реши да провери дали всичко в онзи шкаф си беше на мястото.
— Ти няма да приближаваш! — размаха той пръст към Хари, докато с другата си ръка отключваше вратата на шкафа — Я, да видим сега…
Хари покорно остана на другия край на коридора, гледайки с болка как вуйчо му се рови в нещата му.
— Метла… — мърмореше вуйчо Върнън под носа си — ама там да не ви обучават за чистачи? Хм, и за това не ставате!… Котел… Сигурно варите в него жаби, а? Заедно със змии, гущери, прилепи и корени от разни бурени! Блах!… И всичко това — на супа! Пръчка… Дано добре те налагат с нея! Ама едва ли — нали така наречените ти „учители“ са също толкова чалнати, като… тебе! Пък и е малко късичка за тая работа… И що за кретенско нещо?… — той извади от шкафа шапката на Хари, държейки я с два пръста, сякаш бе хванал някоя хлебарка — На главата ли се слага? Ха! Това пък какво е? — вуйчо Върнън с нескрита погнуса разглеждаше наметалото. Той го разпери — С този парцал и с онова нещо на чутурата си, като нищо можеш да идеш в някоя ферма, да поработиш като бостанско плашило — поне да има някаква полза от тебе! Ама няма да го направиш, щото си мързел!…
Вуйчо Върнън не забеляза как, докато изваждаше наметалото на Хари, магическата пръчка се изхлузи от безразборно натрупаните на купчина вещи вътре, тупна безшумно на килима, от който като светулки се разпиляха няколко слаби искрици, и се търкулна под шкафа.
Затова пък Хари много добре видя това. Момчето чак затаи дъх — само вуйчо му да не усети какво бе станало! Само семейство Дърсли да се успокояха — Хари веднага щеше да вземе магическата си пръчка в момента, в който не го следяха какво прави. Разбира се, той нямаше право да я използва в света на мъгълите, но все пак друго си е тя да остане цяло лято при него. Дори и само заради възможността да си я поглежда отвреме-навреме, дори и само, за да можеше да му напомня за „Хогуортс“!… Само вуйчо Върнън да не забележеше!
За неописуемо щастие на Хари обаче, сега вуйчо Върнън бе твърде зает да коментира нещата му от шкафа.
— Книги… — презрително продължаваше той — че и толкова много! Една, две… четири… Цели четири книги! За какво си ги помъкнал? От тях ли четеш как да правиш разни идиотски номера?
Вуйчо Върнън питаеше особена неприязън към книгите — не само магьосническите. През целия си живот със семейство Дърсли, Хари нито веднъж не го бе видял да отвори каквато и да било мъгълска книга. Той смяташе, че в тях е пълно с нелепости и само кръглите глупаци и безделници могат да си губят времето с такива безполезни неща. Леля Петуния пък имаше само една-единствена книга — някакъв не особено обемист готварски рецептурник, който държеше на един висок рафт в кухнята и без който никога нищо не започваше да готви. Хари си спомняше, как веднъж тя бе забравила къде го бе оставила и веднага обвини него, че иска да лиши семейство Дърсли от вечеря. „Най-богатият“ на книги в тази къща беше братовчед му Дъдли, ако се брояха комиксите, струпани на няколко пирамиди в стаята му и естествено учебниците, които вуйчо Върнън нямаше как да не му купи, мърморейки за високите им цени, и които учебници биваха отваряни толкова рядко, че чак страниците им често залепваха една за друга.
Когато се убеди, че е проверил всичко, което бе заключил в шкафа, и че следобедните магазинни одисеи все пак се дължаха на „това нескопосано снабдяване на днешните магазини“, вуйчо Върнън отново врътна ключа и го пусна в джоба си.
— Иди си в стаята! — разпореди той сопнато на Хари, който чак бе затворил очи, замрял в очакване вуйчо му най-после да си намери някое друго занимание, колкото се може по-далеч от шкафа.
— Ами аз… такова… — започна Хари, стараейки се да не издава вълнението си — аз отивам да си измия ръцете… Стори ми се, че леля Петуния ни извика да вечеряме… — и почервеня като божур.
Той излъга за последното. Леля Петуния действително се бе обадила от трапезарията, но не за вечеря, а за да помогнат на Дъдли да се накипри с новите си придобивки, с които щеше да си въобразява, че прилича на нещо, подобно на скаут.
Вуйчо Върнън с недоверчива почуда изгледа племенника си. В погледа му личеше някаква неочаквана нотка на одобрение.
— Да си измиеш ръцете? — произнесе — Добре, добре!… Знаеш ли, Потър, от тебе все пак може и да излезе нещо… Не кой знае какво, разбира се — поправи се бързо той — но може…