Тъй като нито той, нито който и да било друг, който прекрачваше прага на тази къща, никога не обръщаха внимание на това какво прави Хари, когато не им е под око, те си нямаха представа от добрата хигиена, която той поддържаше.
Хари бързо се шмугна покрай вуйчо си и влезе в банята. Пусна силно чешмата и се вгледа в образа си от огледалото над нея.
— Спокойно Хари… — тихичко повтаряше сам на себе си той — само да не заподозрат нещо!
Когато излезе обратно в коридора, вуйчо му вече бе отишъл да помага на синчето си да се навре в новите дрехи.
С разтуптяно сърце, Хари на пръсти се приближи до шкафа. След това бързо бръкна с ръка под него — там, където видя, че се търкулва магическата му пръчка.
Ето я! Хари мигновено я скри в пазвата си и като стрела се понесе към стаята си на горния етаж.
Той тихо затвори вратата след себе си, а сетне се свлече отмалял зад нея.
— Хедуиг! — прошепна със светнали очи Хари — Виж какво успях да си открадна!
Извади магическата пръчка и възбудено я размаха високо над главата си. Совата радостно запърха с криле, като видя какво държи в ръка приятелят й. Ако се намираха в „Хогуортс“, Хари веднага би използвал магическата си пръчка — без значение за какво, например за да отвори със заклинание кафеза на Хедуиг или просто да накара пръчките му да изчезнат за малко. Само че сега той все още бе в света на мъгълите, седнал на пода зад вратата на стаята си в дома на семейство Дърсли на „Привит Драйв“ номер четири и единстваното, което можеше да направи с пръчката, бе да й се радва. Тук не биваше да се правят магии!
Все още стиснал магическата си пръчка в ръка, Хари стана и отиде до клетката на Хедуиг. Отвори вратичката и пое оттам полярната сова. Хедуиг направи няколко кръгчета из стаята и кацна на прозореца. Хари не бе забелязал, че от другата страна на стъклото бе застанала улулицата от „Хогуортс“ и оправяше с клюн перцата под едното си крило.
Хари веднага отвори прозореца и разпечата писмото, което бе пристигнало за него.
Господин Потър,
Напомняме Ви, че утре е последният ден, в който можете да заявите участието си в магьосническия лагер-школа на „Седемте езера“. Очакваме Вас или Вашата сова най-късно до утре — 23 юли, до два часа преди самото събиране на лагерниците.
Закъснели ученици не се допускат!
Ох… Ами сега?
Хари все още не бе измислил никакъв начин как да накара вуйчо Върнън и леля Петуния да го пуснат на „Седемте езера“.
Сякаш белегът отново го парна.
Какво ли можеше да означава това? Всеки път, когато си помисляше за „Седемте езера“, усещаше това леко парване по челото. Да не би да беше някаква… магия? Не, едва ли! Нали на магьосниците бе забранено да правят магии в света на мъгълите. Единственият, на когото не му пукаше от такива забрани, бе лорд Волдемор, но той надали бе наблизо. Или това бе нещо като предупреждение за… за какво, наистина? Или пък белегът на челото му искаше да му подскаже нещо, да му даде някакава идея?
Но колкото и да се напъваше да измисли някакъв повод, достатъчно убедителен за пред семейство Дърсли, за да го пуснат да замине с приятелите си от училище, единственото което му идваше на ум, бе просто да избяга. Елементарно, на пръв поглед решение, но то влечеше непредвидими последици. Например: как да замине без метлата си? Защото въпреки, че магическата пръчка се бе озовала в ръцете му, неговата „Светкавица“ си беше останала заключена в онзи шкаф. Наистина, метлата не бе спомената сред необходимите принадлежности за лагера, но на какво щеше да лети, ако вземе ей-сега да избяга? Ами котелът? Нали това беше лагер-школа, как така ще се появи там без котел? Ами мантията, ами шапката? Нали на „Седемте езера“ щеше да има и други магьосници от други училища? Но имаше и далеч по-сериозни въпроси: Ако избягаше, нямаше ли да има после проблеми с училищното ръководство? Защото добри или лоши, семейство Дърсли бяха негови настойници… Ако избягаше, щяха ли после същите тези Дърсли, после да гу пуснат отново на „Пририт Драйв“ номер четири, поне за да си прибере останалите неща от шкафа?
Така че бягството, колкото и просто да изглеждаше то на Хари, не бе никак лесен избор. И все пак — имаше ли друг?
Този път чантата на Хари не тежеше никак — в нея сега той бе сложил само магическата си пръчка, грижливо увита в една чиста кърпа и сборника „Магии от ралични народи“, който се бе захванал да прочете. И друго нямаше. Другото бе Хедуиг с кафеза си.
Той остави чантата и кафеза до вратата на стаята си, отвори и крадешком се огледа. Навън не се мяркаше никакъв Дърсли. Тъкмо в този момент отдолу прозвуча пискливия глас на леля Петуния: