— Потъ-ъ-ъ-р!… Ела да видиш братовчед си-и-и…
Какво да се прави — трябваше да слезе при тях. Иначе току-виж бяха тръгнали да го търсят. Само това оставаше — някой сега да иде до стаята му и да му провали плана! Пък и каква ли карикатура щеше да представлява Дъдли, екипиран като скаут? Такова зрелище със сигурност щеше да бъде любопитно!
В трапезарията Хари завари вуйчо Върнън и леля Петуния, зачервени от вълнение (а може би — от умора да помагат на синчето си да се намъкне в новите си дрехи?) и седнали около масата, а самият Дъдли пристъпваше около тях, облякъл зелената скаутска риза и онези панталони, които се бяха сторили бездънни на Хари, но сега стояха опнати почти по тялото на братовчед му и нарамил новата си раница. Бе обул и кубинките си, но бе забравил да ги завърже и вързалките им се влачеха зад него по пода. На пръв поглед, походката на Дъдли бе толкова тромава именно заради тези вързалки, но само ако човек се вгледаше малко по-внимателно, нямаше как да не забележи, че този „твърде дебеличък“ скаут явно не се чувства особено добре в екипировката си.
Хари с усилие се сдържаше да не се размее.
„А какво ми говореше вуйчо Върнън за шапката и мантията ми, а!“ — помисли си той, прикривайки уста с длан, но гласно каза:
— Знаете ли като какво може да си намери работа Дъдли?
— Така ще паднеш, Дъденце — нежно се обади леля Петуния, без да обръщо внимание на думите на племенника си — няма ли да е по-добре да завържеш тези обувки?
— Да, да — подкани го вуйчо Върнън — завържи ги, препаши и ножа, вземи компаса… Истински скаут!
Дъдли се наведе с неохота и започна да намества вързалките в кукичките на кубинките си. Позата бе много неудобна, но нали обувките все пак трябваше да бъдат завързани? Пък и със завързани обувки щеше да му бъде по-лесно да срита братовчед си!
ПРА-АС!…
Дъдли за миг замря в една особена поза, също като човек, току-що свършил една много деликатна работа. После полека започна да се изправя. На подпухналото му лице се четеше учудване, което бавно, но съвсем сигурно преминаваше в неописуема ярост. Хари проследи как ръката му бавно се спуска към задните части на скаутските панталони… където беше зейнала е-е-й такава съдрана дупка, през която напираше да излезе навън дебелото му дупе, обуто в бели памучни бермудки…
Ръката на Дъдли бавно се сви и посочи към Хари. Устата му трепереше:
— ТО-О-О-О-О-Й!… — зарева като недоклано прасе братовчед му, целят почервенял от яд — ТОЙ ГО НАПРАВИ-И-И-И-И-И!…
После, виейки от злоба, наслуки награби някакъв предмет от масата и все сила го запрати към братовчед си. Хари сръчно хвана във въздуха носещото се към него нещо. Компасът…
Вуйчо Върнън и леля Петуния вече бяха скочили от местата си и от гърлата на двамата на висок тон потекоха цели водопади ругатни по адрес на Хари:
— ТИ-И-И-И-И-И!… — пищеше фалцетът на леля Петуния — НИЩОЖЕСТВО ТАКОВА-А-А-А-А-А! КАК СИ ПОЗВОЛЯВАА-А-АШ?!!!
Хари стреснато се опита да им обясни, че няма никаква вина за разпраните панталони на Дъдли, но гласът му изобщо не можеше да се мери със страховития бас на вуйчо Върнън:
— Мръсник неблагодарен!_ Вън от тази къща_!_ Вън_! ЧУ ЛИ МЕ КАКВО КАЗАХ?! ВЪ-Ъ-Ъ-Ъ-Ъ-Н!
Без да чака втора покана, Хари като вихър изскочи от трапезарията и се втурна към стаята си на горния етаж, прескачайки по две стъпала наведнъж. Грабна приготвената чанта и кафеза на Хедуиг и се понесе обратно към входната врата.
Вуйчо Върнън го пресрещна в коридора.
— МАХАЙ СЕ, ПРОКЛЕТО ИЗЧАДИЕ! — дереше се мощното му гърло — Бягай при ония като тебе! Вън!
Хари трескаво попита за метлата си и другите негови вещи от заключения шкаф, но вуйчо му не виждаше и не чуваше:
— НЕ ИСКАМ ДА ТЕ ВИЖДАМ ПОВЕЧЕ! — изскачаха слюнки от устата му — Вън от тази къща!
Отвори вратата и с един силен ритник отзад, изхвърли племенника си на улицата.
Хари все пак реши да изчака няколко минути. Надяваше се семейство Дърсли да се изплашат, че заключените в шкафа магьоснически принадлежности могат да им сторят някое от така ненавистните им необичайни неща, и да изхвърлят и тях. Но това не се случи. Хари дълго стоя пред входа на дома на семейство Дърсли, но вратата не се отвори повече и вуйчо Върнън така и не струпа пред нея останалия в шкафа багаж на Хари. А може би вече просто бе забравил и за племенника си, и за вещите му…
Когато прецени, че няма смисъл от повече чакане, най-сетне пое дълбоко въздух и унило тръгна по улицата с наведена глава. Магьосник без метла…