— Не, Върнън — хлъцна леля Мардж и вдигна ръка, приковала в Хари малките си очички. — Продължавай, момче, кажи си. Гордееш се с родителите си, а? Дето взели, че се убили в автомобилна катастрофа, пияни вероятно…
— Те не са умрели в автомобилна катастрофа! — каза Хари, изправил се на крака.
— Точно при автомобилна катастрофа са умрели, противен малък лъжец, и са те оставили като бреме на своите почтени работливи роднини — запищя леля Мардж, издувайки се от ярост. — Ти си един нахален, неблагодарен, малък…
Ала изведнъж леля Мардж онемя, като че ли не й достигаха думи. Сякаш се подуваше от гнева, който не можеше да изрази, и се уголемяваше все повече и повече. Едрото й лице се разшири, малките й очички изпъкнаха, а устата й се разтегна толкова, че не можеше вече да говори. В следващата секунда няколко копчета изхвърчаха от сакото й и отскочиха със свистене от стената. — тя набъбваше като чудовищен балон, коремът й пръсна коланчето на полата, пръстите й се издуха като салами…
— МАРДЖ! — извикаха вуйчо Върнън и леля Петуния в един глас, когато цялото тяло на леля Мардж се заиздига от стола към тавана.
Тя вече бе станала съвсем кръгла, като огромна шамандура със свински очички и със смешно щръкнали настрани ръце и крака, издаваща гневно пукащи звуци, докато туловището й се носеше във въздуха. Рипър дотича в стаята с безумен лай.
— НЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!
Вуйчо Върнън сграбчи един от краката на сестра си и се опита да я дръпне надолу, но едва не се вдигна и той с нея от пода. В следващата секунда Рипър скочи и заби зъбите си в крака на вуйчо Върнън.
Преди някой да се опита да го спре, Хари побягна от трапезарията право в килера под стълбището. Щом стигна, вратата на килера се отвори като с магия. След няколко секунди той вече бе отнесъл тежкия си куфар до входната врата. Изкачи стълбата на бегом, хвърли се под леглото си, дръпна хлабавата дъска на пода и грабна калъфката от възглавница, пълна с книги и подаръци за рожденния му ден. Изпълзя обратно, взе и празния кафез на Хедуиг и хукна надолу по стълбите. Точно стигна до куфара си, когато вуйчо Върнън изскочи от трапезарията с окървавен и разкъсан крачол.
— ВЪРНИ СЕ ОБРАТНО! — изкряска той. — ВЪРНИ СЕ И ОПРАВИ ТАЗИ КАША!
Но на Хари му беше причерняло от гняв. Той отвори куфара си с ритник, грабна оттам магическата пръчка и я насочи към вуйчо Върнън:
— Така й се пада! — каза Хари задъхан. — Получи си каквото заслужаваше! Не се приближавай!
И затърси опипом зад гърба си дръжката на вратата.
— Махам се — извика Хари. — Не мога повече!
След миг той бе вече навън, на тъмната тиха улица — повлякъл тежкия си куфар и с кафеза на Хедуиг под мишница.
ГЛАВА ТРЕТА
„СРЕДНОЩНИЯТ РИЦАР“
Хари се беше отдалечил само на няколко пресечки, когато се строполи на един нисък зид сред площадчето „Магнолия“ и едва си поемаше дъх поради тежестта на куфара. Нямаше сили да мръдне, но гневът все още кипеше у него, а сърцето му бясно туптеше.
След като прекара десет минути сам на тъмната улица, го обзе ново чувство — паника. Както и да погледнеше на нещата, никога не бе изпадал в по-жалко положение. Беше се озовал сам в мрака сред света на мъгълите, без да има къде да отиде.
Но най-лошото бе, че току-що бе направил истинска магия, заради която почти сигурно вече го бяха изключили от „Хогуортс“. Бе нарушил толкова сериозно Наредбата за целесъобразно ограничаване на магьосничеството от невръстни, че се чудеше как представители на Министерство на магията още не са долетели на това място.
Хари потръпна и се огледа наляво и надясно из площадчето. Какво ли щеше да се случи сега? Дали щяха да го арестуват или просто ще го отлъчат от магьосническия свят? Сети се за Рон и Хърмаяни и сърцето му се сви още повече. Беше сигурен, че независимо дали е престъпник или не, Рон и Хърмаяни биха му помогнали в този момент, но и двамата бяха в чужбина, а без Хедуиг не можеше да им съобщи.
Нямаше и мъгълски пари. В кесийката си на дъното на куфара имаше малко магьосническо злато, но остатъкът от наследството на родителите му бе заключен в подземията на магьосническата банка „Гринготс“ в Лондон. Никога не би могъл да стигне, мъкнейки тежкия куфар, чак до Лондон. Освен ако…
Той погледна към магическата пръчка, която все още стискаше в ръка. Ако вече бяха го изключили (сърцето му се разтуптя от мъка), още една магия нямаше да му навреди. Имаше си мантия невидимка, наследена от баща му — защо да не омагьоса куфара да стане лек като перце, да го привърже към метлата и като се загърне с мантията, да отлети за Лондон? Там щеше да вземе от трезора си в банката останалите пари и… да заживее като изгнаник.