— Сивиръс, какво говориш? Та Хари беше заключен…
БАМ!
Вратата на болничното крило се отвори с трясък.
Фъдж, Снейп и Дъмбълдор влязоха заедно. Само Дъмбълдор изглеждаше спокоен. Всъщност дори изглеждаше доволен. Фъдж явно беше ядосан, а Снейп просто не беше на себе си от ярост.
— ПРИЗНАЙ СИ, ПОТЪР! — ревна той. — КАКВО НАПРАВИ?
— Професор Снейп! — разписка се Мадам Помфри. — Овладейте се!
— Вижте какво, Снейп, бъдете разумен — каза Фъдж. — Тази врата беше заключена, нали току-що видяхме…
— ТЕ СА МУ ПОМОГНАЛИ ДА ИЗБЯГА, СИГУРЕН СЪМ! — не млъкваше Снейп, като сочеше Хари и Хърмаяни. Лицето му бе изкривено, от устата му хвърчаха слюнки.
— Успокойте се, човече! — скара му се Фъдж. — Говорите глупости!
— ВИЕ НЕ ПОЗНАВАТЕ ПОТЪР! — врещеше Снейп. — ТОВА Е НЕГОВА РАБОТА, ЗНАМ ГО АЗ…
— Достатъчно, Сивиръс — кротко каза Дъмбълдор. — Внимавайте какво говорите! Тази врата бе заключена, откакто излязох от стаята преди десет минути. Мадам Помфри, тези ученици напускали ли са леглата си?
— Разбира се, че не! — наежи се старшата сестра. — Аз съм при тях, откакто излязохте.
— Ето, виждате ли, Сивиръс — спокойно каза Дъмбълдор. — Няма смисъл да безпокоим Хари и Хърмаяни повече, освен ако не смятате, че биха могли да бъдат на две места едновременно.
Снейп стоеше потресен, а погледът му следеше ту Фъдж, който явно бе смаян от поведението му, ту Дъмбълдор, в чиито очи зад очилата се забелязваха пламъчета. Снейп се извърна, наметалото му изшумоля зад него и той изфуча навън от болничното крило.
— Колегата май не е добре с нервите — отбеляза Фъдж загледан след него. — Съветвам ви да имате едно наум за него, Дъмбълдор.
— Не е от нерви — тихо каза Дъмбълдор. — току-що понесе тежко разочарование.
— И не само той! — изпуфтя Фъдж. — „Пророчески вести“ ще има да ни се смеят! Да хванем Блек и да позволим да ни се изплъзне пак между пръстите! Остава сега да стигне до ушите им и историята за бягството на хипогрифа, и аз ще стана за посмешище! Е… отивам да уведомя министерството.
— Ами дименторите? — попита Дъмбълдор. — Предполагам, че ще ги махнете от училището?
— О, да… Ще трябва да си идат — отвърна Фъдж и разсеяно прокара пръсти през косата си. — Не ми е минавало през ум, че ще се опитат да положат целувка върху невинно момче, съвсем са се развилнели… Да, още тази нощ ще наредя да се оттеглят в Азкабан. Може би ще е добре да поставим змейове пред входовете на училището.
— Хагрид много ще се радва — каза Дъмбълдор и стрелна една усмивка към Хари и Хърмаяни.
Щом той и Фъдж излязоха от спалнята, Мадам Помфри побърза да заключи отново вратата и мърморейки гневно, тръгна към своя кабинет.
От другия край на стаята се чу тихо стенание — Рон се беше свестил. Те го видяха как сяда, разтърква си главата и се оглежда наоколо.
— Какво… се случи? — простена той. — Хари, защо си тук? Къде е Сириус? Къде е Лупин? Какво става?
Хари и Хърмаяни се спогледаха.
— Ти му обясни — рече Хари и напълни устата си с още шоколад.
Когато Хари, Рон и Хърмаяни излязоха от болничното крило на другия ден по обяд, те установиха, че в замъка няма почти никого. Ужасният пек и краят на изпитната сесия бяха накарали всички да се възползват от още една възможност да посетят Хогсмийд. Не им се ходеше там — нито на Рон, нито на Хърмаяни. Затова тримата тръгнаха да се разхождат навън, като все още говореха за невероятните събития от предишната нощ и се чудеха къде ли може да са сега Сириус и Бъкбийк. Докато седяха край езерото и наблюдаваха как гигантската сепия лениво размахва пипала над водата, Хари загуби желание за разговор и зарея поглед към отсрещния бряг. Едва снощни еленът бе прекосил в галоп езеротото, за да стигне до него…
Върху тримата падна някаква сянка и като вдигнаха очи, видяха Хагрид със замъглен поглед да бърше изпотеното си чело с една от кърпите си, голяма колкото маса за покривка. Той цял сияеше.
— Знам, че не е добре да се радвам след всичко, което стана снощи — рече той. — …Е, бягството на Блек и други неща… Но познайте какво…
— Какво? — попитаха те, преструвайки се на любопитни.
— Бийки! Избягал е! Свободен е! Цяла нощ празнувах!
— Но това е прекрасно! — рече Хърмаяни и укорително погледна Рон, който всеки момент щеше да се разсмее.
— Ами да… Нищо чудно да не съм го завързал както трябва — рече Хагрид, като оглеждаше поляните наоколо. — Тая сутрин взех да се тревожа… Страх ме беше да не е срещнал професор Лупин някъде из гората. Ама Лупин ми рече, че снощи не е ухапал нищо…