— КОЙ СЕ ОБАЖДА? — ревна той. — ТИ КОЙ СИ?
— РОН — УИЗЛИ! — изкрещя Рон в отговор, сякаш той и вуйчо Върнън говореха от двата края на футболно игрище. — АЗ — СЪМ — ПРИЯТЕЛ — НА — ХАРИ — ОТ — УЧИЛИЩЕ!
Малките очички на вуйчо Върнън се извиха към Хари, който се бе вкаменил на мястото си.
— ТУК НЯМА НИКАКЪВ ХАРИ ПОТЪР! — изрева той, изпънал ръка със слушалката, далеч от себе си, като ли че тя можеше да избухне. — НЕ ЗНАМ ЗА КАКВО УЧИЛИЩЕ МИ ГОВОРИШ! САМО ДА СИ ПОСМЯЛ ПАК ДА ЗВЪНИШ! СТОЙ ДАЛЕЧ ОТ СЕМЕЙСТВОТО МИ!
И той пусна отвисоко слушалката върху телефона, сякаш беше отровен паяк.
Кавгата, която последва, бе една от най-жестоките, стоварвали се някога върху главата на Хари.
— КАК СМЕЕШ ДА ДАВАШ ТОЗИ НОМЕР НА РАЗНИ… КАТО ТЕБ! — крещеше вуйчо Върнън, а от устата му пръскаха слюнки.
Рон явно беше разбрал, че е навлякъл неприятности на съученика си, защото повече не се обади. Хари нямаше вест и от най-добрата си приятелка в „Хогуортс“ Хърмаяни Грейнджър. Той подозираше, че Рон я е предупредил да не се обажда, което беше много жалко, защото Хърмаяни, най-умната ученичка от класа на Хари, беше от мъгълско семейство и умееше отлично да си служи с телефон. Тя би се сетила как да избегне обяснението, че е съученичка на Хари.
Вече цели пет седмици той нямаше никакви вести от света на вълшебниците и тази лятна ваканция се очертаваше като не по-добра от миналата. Имаше само една мъничка разлика: след като се закле, че няма да праща по своята сова Хедуиг писма до приятелите си, Хари получи разрешение да я пуска нощем от клетката й. Всъщност вуйчо Върнън бе отстъпил, защото Хедуиг вдигаше страхотна врява, ако стоеше непрекъснато зад решетките.
Хари дописа историята за орисницата Уенделин и се ослуша отново. Тишината в тъмната къща се нарушаше само от далечното хъркане на дебелия му братовчед Дъдли. Сигурно вече бе много късно, а и очите на Хари бяха преуморени. По-добре да си довърши съчинението следващата нощ…
Той затвори шишенцето с мастило, измъкна изпод леглото си стара калъфка от възглавница, напъха вътре фенерчето, „История на магията“, съчинението си, перото и мастилницата, смъкна се на пода и скри калъфката под една подвижна дъска точно под леглото. После се изправи, протегна се и погледна колко е часът на светещия циферблат на будилника върху нощното шкафче.
Беше един след полунощ. Нещо сякаш разтърси стомаха на Хари. Изведнъж осъзна, че от цял час вече е на тринадесет години!
Друго необикновено нещо при Хари бе, че той не очакваше с особено нетърпение рожденните си дни. През живота си не бе получавал картичка с поздравления. Семейство Дърсли напълно бяха забравяли последните му два рождени дни и нямаше основания да очаква, че този ден ще се сетят.
Хари прекоси тъмната стая, мина покрай големия празен кафез на Хедуиг и отиде до отворения прозорец. Облегна се на перваза и хладният нощен въздух лъхна приятно в лицето му след толкова часове под завивките. Хедуиг я нямаше вече две нощи. Хари не се тревожеше за нея — и преди беше изчезвала за толкова дълго — но се надяваше да се върне по-скоро. Тя беше единственото живо същество в тази къща, което не се стряскаше, като го види.
Макар и все още дребен и слаб за възрастта си, Хари се бе издължил с десетина сантиметра през последната година. Но катраненочерната му коса си остана все същата — упорито щръкнала, каквото и да правеше с нея. Иззад кръглите стъкълца на очилата зелените му очи гледаха все така ведро, а на челото под перчема ясно личеше тънък белег с форма на мълния.
Този белег бе най-необичайното нещо у Хари. Той не беше спомен от автомобилна катастрофа, отнела живота на родителите му — както Дърсли го бяха залъгвали десетина години. Лили и Джеймс Потър не бяха загинали при пътна злополука, а бяха убити и то от най-страховития Черен магьосник през последните сто години — Лорд Волдемор. Тогава Хари се бе отървал само с един белег на челото, защото проклятието на Волдемор вместо да го убие се бе стоварило обратно върху самия него. Едва оцелял, Волдемор бе избягал…
По-късно Хари се бе озовал пак лице в лице срещу Черния лорд, този път в „Хогуортс“. Като си го припомни, изправен до тъмния прозорец при последната им среща в училището, Хари осъзна истинското чудо, че е доживял тринайсетия си рожден ден.
Той огледа внимателно звездното небе за някаква следа от Хедуиг, която може би вече летеше към него с мъртва мишка в човката и вероятно очакваше похвала. Няколко секунди остана така, зареял поглед над покривите, но нещо привлече вниманието му.