— Думи и пак думи! Жалко. Ти си мошеник.
Умен мошеник, беззъби дяволе! Ами видял ли си един глупак, който язди наоколо из прерията заедно с един чейени, за да рисува вождове?
— Човече, за щуравия Морис ли говориш?
— Да. Познаваш ли го? Нима е идвал при теб и ти просто си го пуснал да си върви?
— Той ми плати добре.
— Тия жаби! Трябвало да го пребъркаш, тогава щеше да имаш достатъчно пари сега в кесията си.
— Искаш да кажеш… нима искаш да кажеш?…
— Нищо не казвам, просто споменах.
— Но това е опасно!
— За мене не е.
— За тебе… тука става дума за мене.
— Да оставим тези празни приказки, щом като господин художникът с пълната кесия за жалост вече не е тук. Друго нещо ново?
— Една дива история!
— И тя е?
— Такива едни измишльотини. Сред дакота имало едно племе, което притежавало злато, и вождът им уж знаел за несметни богатства!
Червения наостри уши.
— Какъв вожд?
— Приказват си хората направо глупости. Не му запомних името. Разправят обаче, че племето го отлъчило, задето се раздрънкал, когато бил пиян. Синът му отишъл заедно с него на заточение.
— Та момчето е едва дванадесетгодишно.
— Ка … какво? Дванадесетгодишно? Значи, ти го познаваш, бандит такъв?
Червения се упрекна. Как можа да изпусне тая приказка! Бен не биваше да узнава нищо за неговото приключение в бивака на индианците.
— Не го познавам! — излъга той.
— Всеки случай тази история се разказва вече край всички лагерни огньове.
— Тогава няма какво да разпитваш мен тепърва. Не са ли се явявали двамата при теб?
— Че каква работа ще имат при мен?
— Изгонените имат нужда от куршуми.
— Това е вярно.
— Та ако дойдат насам…
— Ти би искал да ги видиш отново? — Да се запозная с тях!
— Да ги видиш отново. Та ти ги познаваш вече.
— Глупости! Тогава нямаше теб да питам за тях.
— Или може би именно затова ме питаш?
— Именно не. Аз казвам всякога истината, запомни това!
— Точно такъв вид имаш, стари разбойнико! Вземи, подарявам ти една лула тютюн.
— Приема се.
Разговорът се залута в дреболии.
Когато денят угасна и стана тъмно. Червения отиде при своя кон, за да преспи край него. Новините, които бе научил напоследък, занимаваха много съзнанието му. Ако вождът, за когото ставаше дума, е бил презрян от своето племе заради напиването си и заради неясния си брътвеж, тогава имаше смисъл още веднъж да влезе в допир с него. Един изпъден от свободното племе индианец представляваше най-нещастното създание на света, защото свободните индианци бяха свързани в своите съюзи най-тясно едни с други, много по-тясно, отколкото белите можеха изобщо да си представят и да го разберат.
Червения спа само няколко часа и когато се събуди още преди развиделяване, яхна коня си, без да се сбогува с Бен. Яздеше в югозападна посока към лагерите на проправящите железопътната линия работници. Може би там се носеха по-приемливи слухове за пребиваването на прокудените, които Червения бе решил да открие. Събитията, които бяха довели до катастрофата на индианския вожд, се бяха разиграли между Северна и Южна Плата край Конския поток. Червения знаеше много ясно това.
Колко добре бе направил, че беше изчезнал веднага от шатрата на вожда! От това, което сега беше подразбрал от Бен, можеше да се заключи, че наистина е имало подслушвачи. Кой иначе може да е отправил обвинението срещу вожда?
Червения подкара коня по-бързо. По някои признаци на растителността върху изсушената от слънцето прерия и по движението на слънцето можеше да се отсъди, че късното лято вече клонеше към есен. През зимата покритото със сняг, изложено на бурите плато беше твърде неприветливо. Онова, което си бе наумил, Червения трябваше да осъществи по възможност още преди първия сняг.
ПРИКРИТИЕТО СРЕД ПУСТОШТА
През ранното лято на онази година, през втората нощ, след като Червения беше избягал от шатрата на вожда на Мечата орда, в една уединена, урвеста малка планинска долина пасяха два коня. Беше нош. Очертанията на върховете се извисяваха нагоре, като останки от някогашна земна революция те устояваха с твърдите си скали на напора на съвременността. Откъм урвестата страна клокочеше вода, клокочеше от векове насам безспир, бистра като сълза, ромонеща тихо, шумоляща край свлечени скали и бучаща в падове над високи отвесни скали. Камъните, мъховете и жилавите храсти, стволовете и клонаците на закелявели дървета бяха поглъщали през деня слънчевата топлина и сега я излъчваха във въздуха, който повяваше с нежния си полъх в тъмнината над върховете и покритите с поляни склонове, лекият ветрец разнасяше летни ухания, мирис на цветя, дъх на изсъхнала земя и втвърдена смола. Мечките спяха в своите бърлоги, птиците — в короните на дърветата, насекомите почиваха в леговищата си или по стеблата и под листата. Совата прелиташе безшумно. Вълците не виеха вече, бяха сити. Малките им растяха яки и дремеха скупчени в гъстака като опасна млада смяна. Небосводът, осеян целият със звезди, се издигаше безоблачен над Скалистите планини и над горите и прерията, които се възкачваха леко в подножието на планините.