Сега той се раздвижи, спусна се по тясната естествена пътека сред скалата, без да се придържа никъде с ръка, и се наведе над извора да пие. После бавно се запъти от влажната кръгла полянка към тясната долина, където изтичаше потокът. Не вървеше по тревата и по влажната земя, а стъпваше по камъните, разхвърляни по земята, обути в леките мокасини, краката му се придвижваха лесно.
Конете избързаха насреща му и той ги поздрави. После пристъпи към момчето, което още спеше. Докато го наблюдаваше, чертите на лицето му се промениха. Лицето му беше лице на тридесетгодишен мъж, открито и добре оформено, ала страните му бяха хлътнали, слепоочията също, а ъглите на устните му бяха увиснали в горчива гънка. Докато гледаше към спящото момче, около устните му пробягна лека усмивка и очите му се разтвориха повече. Усмивката му премина обаче в горестна тъга и бързо изчезна.
Момчето се събуди и веднага скочи на крака. То приличаше на баща си и все пак се различаваше от него. Неговата кожа беше с един тон по-тъмна и въпреки детската му възраст чертите на лицето му още отсега изглеждаха по-остри, челото — по-високо. То беше твърде високо за възрастта си, мускулите и вените му играеха като на див звяр.
Двамата не размениха никаква дума, за да се поздравят. Момчето отпи глътка бистра вода, както беше сторил и бащата, погали сивия кон по гърба, взе карабината в ръка и последва баща си, който го отведе през скалистата пътечка към наблюдателния пост. — Харка — каза индианецът тихо на момчето, докато двамата заедно бяха вперили погледи надолу към горите, — нали виждаш онази горска поляна там долу, през която потокът изтича към долината? Оттам минава благороден дивеч, аз видях един елен. Лицето на момчето просветна. Двамата отново се приближиха до конете си, които вече се бяха напили и бяха започнали да пасат. Момчето набра листа и треви и си изрови шепа корени, за да засити поне малко острия си глад, и бащата стори същото. След като се подкрепиха що-годе, те се излегнаха на слънцето, без да спят. Момчето отново зави карабината си в кожата, това беше една моминска рокля от лосова кожа, много хубава, със старинни мотиви, везана в червено и синьо. Той самият нямаше никакви дрехи, това беше малко необичайно за него, тъй като беше вече дванадесетгодишен, ала не му беше неприятно под слънчевата топлина. По никакъв начин не беше съгласен да облече наново моминските дрехи, които му бяха помогнали да избяга от района на бивака — нито дългите кожени гащи, нито скроената като кимоно дълга до коленете рокля.
Двамата индианци гледаха към синьото небе, ала не само за да помечтаят. Бяха забелязали един орел, който, разтворил широко криле, се оставяше да го носи вятърът. Той сякаш изобщо не размахваше крилете си. Сигурността и лекотата на неговото летене предизвика възхищение у двамата мълчаливи наблюдатели. Изглежда, околните планини бяха район на тази най-силна от всички хищни птици. Над два часа кръжи той над тях, соколът беше изчезнал.
— Боен орел! — каза индианецът след дългочасово мълчание на своя син.
— Неговите пера би трябвало да ти принадлежат, татко.
— Ловът на орел би ни отнел много време, Харка.
— Може би ще намерим време.
Бащата се усмихна на този отговор, все така кратко и болезнено като първия път, когато разсъни сутринта момчето.
Двамата останаха да лежат през целия ден в тревата, наблюдаваха всички посоки на полета на орела, с ум, зрение и обоняние опознаваха всеки шум на водата, всяка раздвижена от вятъра тревичка, всеки цветец, всяко бръмчащо насекомо, всеки камък от новото им обкръжение. Вечерта те отново отидоха заедно на наблюдателния си пост, за да обгледат околността и далечината.
Нито един от двамата не искаше да признае пред другия, че в разливащата се мъгла на хоризонта погледът му търси да открие и нещо друго освен дивеча, който биха могли да заловят, или признаците на спускащия се здрач. Нито един от двамата не искаше да признае сам пред себе си каква тъга насочва погледа му, когато на изток започна да се стъмва и пищното залязващо слънце се оттегли и от малката долинка, за да стори място на сенките. Ала и двамата мислеха за шатрите край далечния Конски поток, за високо издигащите се типи от бизонова кожа, сред които сега припламваха огньовете, подтъквани и наблюдавани от жените и девойките, и в които сега се разнасяше приятен мирис на печени бизонови ребра и варено месо, в които живееха сестрата на Харка и майката на неговия баща Матотаупа и които сега тъжаха за двамата презрени и прокудени. Момчето видя отново пред себе си своята сестра Уинона, така както я беше видял в последния миг на своето тайно сбогуване с нея, след като тя му беше отстъпила своята празнична дреха, за да може той да избяга незабелязано. Той видя още веднъж как тя изтегли завивката над лицето си, за да не може никой да разбере, че плаче.