— Кога ще тръгнем, татко?
— Ще преспим четири часа и след като се подкрепим така за следващите нощи, ще потеглим. Ще използуваме тъмнината, за да слезем незабелязано до гората. Може би ще мога тогава още преди настъпването на новия ден да издебна тази бойна орда.
Матотаупа и Харка заспаха още веднъж през този ден на поляната в малката долина. Когато се събудиха привечер, орелът тъкмо се връщаше. Той стискаше яки начупени клони в ноктите си, ала не ги донесе на канарата край извора, а ги остави на високия каменен връх, който заграждаше малката долина откъм юг. Там той явно се канеше да свие новото си гнездо.
След като остави дървата и се огледа наоколо, той се смъкна още веднъж на канарата, пляскайки с криле, и разтвори клюн. Харка му хвърли остатъци от месото. Орелът ги изгълта и после отново изхвърча на върха, преди да се стъмни съвсем.
За Матотаупа и Харка вече беше време да тръгват. Те натовариха всички провизии, които двата коня можеха да носят заедно с ездачите, без да им пречат. Взеха оръжията си и тръгнаха. Онова, което им предстоеше, така беше погълнало мислите на Харка, че когато завиха в каменистата пътека, той дори не хвърли поглед назад към малката долинка, която толкова време беше служила за убежище на момчето и на бащата.
ПРИЯТЕЛ ИЛИ ВРАГ?
В горите по планинските склонове вече беше започнало да мирише на есен. По горската пръст лежаха първите увехнали, гниещи листа.
Прериите в подножието на планината излъчваха топлината на изсъхналата земя, която след месеци ясни слънчеви дни и изсушаващи ветрове се простираше като изгоряла под нощното небе.
Беше полунощ. Сърпът на луната стоеше на небосвода, ала бледата му, притулена светлина не проникваше между дърветата. В най-дълбоката тъмнина Харка стоеше до конете и чакаше. Мустангите не бяха завързани. Момчето ги държеше за юздите. Беше съвсем тихо в нощната гора и Харка се ослушваше дали няма да разпознае в тишината някакъв шум. Ала не се чуваше никакъв звук, издаден от хора, не миришеше и на дим.
Стоте ездачи, които бяха навлезли в горите, бяха много предпазливи. Харка чакаше баща си, който се примъкваше сега пешком през гората, за да разузнае кои бяха ездачите и какво възнамеряваха да правят. Възможно беше ездачите също да са разпратили наблюдатели и затова Матотаупа трябваше да внимава много по време на своя разузнавателен поход. Неговото преимущество беше, че той знаеше за ездачите, докато те не знаеха за него.
Един пор се шмугна през храсталака. Отнякъде изкрещя птица, изненадана в мрака от някой от своите врагове и разделяща се с живота си. Това беше борбата на дребните животинки, която съвсем не засягаше едрите животни и хората. Двата мустанга, които Харка държеше за поводите, легнаха, за да поспят по-спокойно. Харка седна край тях, без да изпуска поводите из ръка. Тъй като беше спал през деня, той не се чувствуваше уморен. Не беше и нетърпелив, защото предварително се беше подготвил да чака баща си няколко часа.
Момчето дори се изненада, когато баща му се върна дълго преди пукването на зората. Харка го чу да се връща, преди още да го види. Матотаупа тичаше бързо през склона към гората, където седеше Харка. Той съвсем не се съобразяваше с това, че могат да чуят равномерните му скокове, стремежът му явно беше само да бърза.
Край момчето и конете той се спря и се отпусна на земята до Харка. Дишаше тежко.
— Пани са — каза той. — Боядисали са се с бойния цвят. Конете си са оставили в гората. С оръжие в ръка те се придвижват североизточно към прерията в дълга редица един след друг. Тичат, колкото им сили държат.
— А ние?
— Бойците на пани са на бойна нога. Те са оставили мустангите си, значи, имат намерение да нападнат тайно. Ние трябва да ги изпреварим и да разберем дали бойците на Мечата орда са готови да посрещнат тези псета с оръжие.
— С конете ли ще вървим?
— Ние трябва да бъдем по-бързи от хората на пани. Нямаме никакво време. Може би ще закъснеем дори и с мустангите си. През гората всъщност бихме стигнали по-бързо пеша, отколкото на коне, ала щом стигнем прерията, ще наваксаме изгубеното преди. Ела! Ще вземем конете!
Докато Матотаупа и Харка пътуваха през цялата нощ, та чак до следващата, шатрите на Мечата орда привидно спяха спокойно на брега на Конския поток. През последните седмици не бе паднал никакъв дъжд и потокът се беше превърнал в тънка вадичка. Тревата наоколо беше суха и малката горичка, която обграждаше поляната с шатрите, вече беше есенно повехнала. Конете бяха недоволни, че вече не намират зелена трева, и стояха на източната страна на бивака, сърдито скупчени. На поляната сред бивака беше забоден в земята един украсен с резба кол. Сега поляната беше празна и колът стоеше като превърнал се в дърво безмълвен човек. Само лунната светлина падаше върху него и от това се образуваше сянка, която се проточваше от кола до За-клинателската шатра. Върху утъпканата от многобройните култови танци пръст се бяха отпечатали множество нови стъпки. Предишния ден мъжете бяха танцували бойния танц край кола. Сега те спяха уморени. Будни бяха само постовите край конете и трима съгледвачи. Тримата мъже бяха изпратени на юг и се бяха установили върху едно заоблено възвишение, откъдето можеха да наблюдават прерията и да предупредят своите, ако видят да се приближава неприятел.