С това Матотаупа и Харка бяха приети в редиците на артистите.
Въпреки успешното начало обаче следващите седмици и месеци бяха много тежки за тях. По настояване на Боб Харка трябваше да се научи да прави салто-мортале на земята и върху гърба на магарето. Той трябваше всяка сутрин да репетира заедно с две момичета и едно друго индианско момче новия номер часове наред, докато магаретата се измореха и децата нямаха вече никакви сили. Не им оставаше време дори да разменят дума помежду си, която не влизаше в програмата. Те се радваха обаче, че са заедно. Освен това Харка се научи по собствено желание да чете и да пише, след като вече се беше научил да говори английски. Той се упражняваше заедно с баща си ежедневно да стреля с огнестрелно оръжие. Това беше за двамата дакота нещо съвсем различно от упражненията за цирковия им номер. Това беше упражнение за живота им на свобода и от тези именно часове те черпеха сили, за да живеят.
Баща и син живееха в едно мъничко ъгълче на един фургон, Боб беше успял да им издействува това самостоятелно жилище с много усилия. Те спяха в мрежести люлки, в които телата им лежаха изкривени, защото мястото не беше достатъчно. Получаваха храна, която им беше противна, и често не можеха да се въздържат да не повръщат. Всеки ден, през който циркът не се придвижваше от един град до друг, имаше по две представления, а сутрин се провеждаха репетициите. През деня им оставаха едва-едва по два часа за почивка и през тези часове двамата дакота излизаха в града, в който циркът се намираше в момента.
Животът им стана малко по-лек, когато успяха да подготвят номера с магаретата и четирите индиански деца, силно гримирани, играещи ролята на четири малки английски благородника. Седмици наред Боб увещаваше Харка да отреже дългите си коси, които всякога трябваше да крият под шапката на главата му, една руса перука щяла да бъде много по-подходяща за номера. Ала Харка се правеше, че нищо не чува. Стария Боб удряше на камък и се отказа да увещава Харка да сложи русата перука. Той се страхуваше, че момчето беше способно да се оттегли посред представлението.
След като трябваше да прави по-малко репетиции, Харка спа четиринадесет дена поред през всичкото време, което му оставаше свободно, и си отпочина от силната преумора. След това отиде един ден да се обади на своя стар познат дресьора. Номерът с хищниците не беше показван няколко дни, тъй като тигрицата беше ранила своя укротител по главата. Сега обаче отново оповестиха номера.
Беше пак рано сутринта, както онзи ден, когато двамата бяха разговаряли за първи път. Тъкмо миеха клетките с вода и дресьорът наблюдаваше загърнат в хавлията си. На главата си той беше сложил шапка, за да не се вижда превръзката му.
— Е, млади лорде? — поздрави той Харка. — Благоволи ли да се отбиеш при един обикновен човек?
— Ще репетираш ли днес?
— Ще трябва. Ала аз вече изобщо нямам вяра на тия зверове, след като веднъж наистина ме удариха по главата и помирисаха кръвта ми. Ти как си? Защо изобщо не се интересуваш от своите сънародници? Изглежда, и те вече не ти се струват достатъчно фини, горките бедняци, а? Та нали си вече самостоятелен номер! И то какъв! Не ти ли го казах аз тогава още?
— Не ме пускат да отивам при другите. И баща ми не пускат. Все децата трябва да идват при мене.
— Това пък защо? Бил инак не е чак толкова дребнав.
— Страх ги е. Моите сънародници са участвували преди две лета във въстанието в Минесота. Сега ги държат като пленници.
— И въстанието е празна работа. Все едно моите тигри да искат да избягат от клетката си! Безсмислена работа.
Харка остави звероукротителя. Не искаше да слуша някой да говори по такъв начин за съдбата на неговите сънародници. Затова той изтича във фургона, в малкото, прилично на корабна каюта помещение, където седеше Матотаупа и разучаваше една географска карта. Баща му се беше променил. Харка виждаше това.
Себе си самия той не можеше да види. Сега очите на Матотаупа бяха добили оня болезнено-затворен израз, който е присъщ на плененото животно и на пленения човек. Сега Харка го заварваше почти всеки ден наведен над географската карта в малкото помещение. Момчето клекна на пода до баща си.
— Те са твърде много! — каза Матотаупа.
Харка знаеше за какво говори баща му. Те бяха видели заедно през зимата градовете на Изтока и сега предугаждаха колко по-голям е броят на белите мъже, отколкото на червенокожите.
— Те са твърде много и са несправедливи — каза Матотаупа. — Червените мъже трябва да се борят, инак ще им ограбят всичко, каквото притежават: прерията, планините, бизоните, храната и живота.
В целия град, дори и в тесните фургони, дори и в цирковия шатър хлуеше въздух, който бе започнал да дъхти на пролет, на пълноводни реки, на идваш отдалеч вятър, на влажни поля. Мустангите започнаха да смъкват вече зимната си козина. Харка трябваше да ги тимари и четка преди представленията. У дома, в шатрите на Мечата орда в прерията, никой кон нямаше нужда да се тимари. По време на тази необичайна работа и на мълчаливия си взаимен разговор с коня, обучен за лов на бизони, момчето мразеше цирка, мразеше кръглия манеж, дървените стърготини, шатъра, хората, миризмата, шума. Той усещаше колко натъжени бяха сивият жребец и чревеникавокафявият кон на баща му, изгубили всякаква надежда и тъжни, задето не можеха вече да препускат през прерията и не можеха да чуят вече яростния вик по време на лов на бизони. Пискливият глас на помощник-надзирателя, омразните приказки на главния надзирател, претенциозното държане на Бил действуваха на Харка като отрова, която той трябваше да гълта, а предпочиташе да я изплюе.