– Не се тревожи, и Стела е така – каза ми Оливър. – Щом се регистрираме в хотела, ще имате достатъчно време да се приготвите.
– Добре, супер. А като стана дума за Стела. – Извадих малка бяла кутийка, в която бях сложила подаръка й, и му я подадох. – Това е за теб.
Той свали капака и очите му светнаха.
– Еха. Фелисити, това е идеално.
Зандър се наведе и надникна в кутията.
– За какво е това?
– За нашата годишнина със Стела. – Оливър извади гривната от тънката хартия, за да я огледа. – Много ще я хареса – каза ми. – Фелисити, страшна си. Колко ти дължа?
– Не се тревожи за това – казах аз и махнах с ръка на опита му да извади портфейла от джоба си. Преди няколко седмици с радост щях да го оставя да ми плати, но парите вече не бяха толкова важни. – Ти ми помагаш за Алек. Освен това без твоето предложение никога нямаше да се сетя да започна собствен бизнес с бижута, така че всъщност аз съм ти длъжница.
Оливър ми отвърна с такава широка усмивка, сякаш му бях казала, че съм спечелила Нобелова награда.
– Това е страхотно! И как върви?
– Ами още не съм го разработила, но първо ще продам само няколко дизайна. Щом му хвана цаката, възнамерявам да предлагам повече възможности и може би дори да изработвам по поръчка. Стискайте палци хората да харесат нещата ми.
– Ще си суперуспешна – увери ме той. – И между другото, все още очаквам сметката. Няма начин да не ти платя.
Преди да откажа за втори път, Оливър почука по стъклото, което ни разделяше от шофьора. След това потеглихме и се отдалечихме по улицата, преди мама да е осъзнала, че ме няма.
– Сигурна съм, че ваната е по-голяма от моето легло – казах, когато Стела включи осветлението. Оливър бе наел апартамент за вечерта и всичко в него беше свръхлуксозно, включително банята. – Трябва да има табела: "Няма спасители. Къпете се на свой риск".
Стела се засмя.
– Ако щеш вярвай, но съм виждала и по-голяма.
– Наистина ли? – Не можех да проумея за какво ще му е на някого такава огромна вана. Освен ако, разбира се, не сте домакин на плувна среща или не играете на Марко Поло[1].
Тя кимна и се настани до мивката. Отвори несесера си и изсипа съдържанието му на мраморния плот. Пакетче кърпички за лице, четка за зъби и тубичка
"Колгейт", както и пътнически шишенца с шампоан и балсам.
– Ще се къпеш ли? – попитах. Бях сигурна, че след шест часа в самолета от Ню Йорк се чувства мръсна.
– Нямаш нищо против, нали? Просто ще взема набързо един душ и после ще се гримираме заедно.
Двайсет минути по-късно вече бяхме облекли роклите и стояхме пред огледалото. Аз си слагах очна линия, а Стела – спирала. Опитвах се да очертая очите си еднакво, но пръстите ми трепереха и очната линия приличаше повече на кардиограма. Някаква странна пищяща група, наречена "Сенсибъл Гренейд", ревеше от телефона на Стела, но когато въздъхнах и хвърлих молива за очи на плота, тя спря музиката.
– Добре ли си?
– Нервна съм – признах.
Ами ако Алек не приеме извинението ми? Ами ако го приеме, но вече е продължил напред? Мислите ми се въртяха в спирала и всеки нов сценарий беше по-лош от предишния. О, боже, ами ако откаже изобщо да говори с мен?
– Недей. – Стела остави спиралата и ми се усмихна в огледалото. – Вие ще оправите нещата.
Прехапах долната си устна.
– Сигурна ли си? Бях ужасна с него.
Тя докосна рамото ми.
– Обещавам ти.
– Но... – поколебах се, не знаех дали искам да чуя отговор на въпроса, който щях да й задам. Ако Алек беше споделил с някого как са приключили нещата между нас, това вероятно бе Стела. – Той каза ли ти какво стана?
Усмивката й посърна.
– Да.
– И... ти не ме мразиш?
– Е, не съм особено щастлива от начина, по който си се отнесла с него – каза тя и сложи ръка на кръста си. Гърлото ми се сви, но после тя въздъхна. – Зная, че Алек е много затворен. Понякога се случват недоразумения и хората говорят неща, които не мислят. Важното е, че ти съжаляваш, защото той се нуждае от теб. Фелисити. Ти му се отразяваш добре.