Той пусна радиото, за да разсее напрежението, но парчето на Ейми Уайнхаус само го нагнети допълнително.
Бях фаталист; спуснах стъклото и загледах как покрай нас преминават палмите на морския бряг. Може би Майло имаше право.
Може би потъвах в лудостта и бях жертва на халюцинации. Давах си ясно сметка — в периодите, докато пишех, често се движех по ръба. Писането ме потапяше в странно състояние — постепенно действителността отстъпваше място на фикцията и понякога моите герои ставаха толкова реални, че бяха с мен навсякъде. Техните страдания, съмнения, щастия ставаха мои и продължаваха да живеят в мен много след като бях сложил последната точка на романа. Моите персонажи ме ескортираха в сънищата ми и сутрин ги намирах на масата за закуска. Бяха с мен, когато ходех да пазарувам, когато вечерях в някой ресторант, когато пикаех и дори когато се любех. Беше едновременно опияняващо и патетично, упояващо и смущаващо, но до този момент бях успявал да държа това приятно умопомрачение в границите на разумното. В края на краищата, ако моите отклонения ме бяха поставяли често в опасност, досега никога не ме бяха довеждали до границите на лудостта. Защо трябваше да го правят днес, когато от две месеца не бях написал нито един ред?
— А, донесох ти това — каза ми Майло, като ми подхвърли една оранжева пластмасова кутийка.
Хванах я във въздуха.
Моите успокоителни…
Отвих капачката и загледах белите капсули, които сякаш ми се присмиваха от дъното на кутийката.
Защо ми ги връща, след като положи толкова усилия да ме очисти от тях?
— Рязкото отказване не е добра идея — обясни той, за да оправдае постъпката си.
Сърцето ми се сви и тревогата ми нарасна. Чувствах се сам и всичко ме болеше, също като наркоман, на който му липсва дозата. Как беше възможно толкова да страдаш, без да имаш физически рани?
В главата ми звучеха акордите на една стара песен на Лу Рийд: I’m waiting for my man8. Чакам моя човек, чакам моя дилър. Все пак беше странно, че този дилър беше най-добрият ми приятел.
— Това лечение със сън напълно ще те възстанови — успокои ме той. — Ще спиш като бебе в продължение на десет дни!
Беше вложил в гласа си цялото весело оживление, на което беше способен, но добре виждах, че и сам не си вярваше.
Стисках кутийката в ръката си толкова силно, че пластмасата за малко щеше да се пръсне. Знаех, че трябваше само да оставя да се стопи под езика ми една от малките капсулки, за да се почувствам веднага по-добре. Можех да взема дори три или четири, ако исках да се убия. При мен лекарството действаше добре. „Имате късмет, беше ме уверила д-р Шнабел, някои хора страдат от много мъчителни странични ефекти.“
За да покажа смелост, сложих кутийката в джоба си, без да взема нито едно хапче.
— Ако това лечение със сън не подейства, ще опитаме друго нещо — увери ме Майло. — Казаха ми за един тип в Ню Йорк — Конър Маккой. Разправят, че правел чудеса с хипноза.
Хипнозата, изкуственият сън, кутийките с лекарства… Започвах да се уморявам от това бягане от действителността, дори и тя да беше само страдание. Не исках десет дни блаженство под влиянието на невролептици. Не исках безотговорността, която това означаваше. Отново имах желание да се сблъскам лице в лице с действителността, дори да трябваше да дам живота си.
Отдавна ме вълнуваха връзките, установени между творчеството и лудостта. Камий Клодел, Мопасан, Нервал, Арто постепенно бяха полудели. Вирджиния Улф се беше удавила в река; Чезаре Павезе беше сложил край на живота си с барбитурати в една хотелска стая; Никола дьо Стал беше скочил от прозорец; Джон Кенеди Туул беше свързал ауспуха с купето на колата си… Да не говорим за бай Хемингуей, който си беше пръснал тиквата с изстрел от карабина. Същото за Кърт Кобейн: един куршум в черепа в едно бледо утро близо до Сиатъл и за сбогом една бележка, надраскана до неговия въображаем приятел от детинство: „По-добре смело да изгориш, отколкото тихо да угаснеш.“
В крайна сметка — решение като решение…
Всеки един от тези творци беше избрал свой метод, но резултатът беше един и същ — капитулация. Ако изкуството съществува, защото действителността не е достатъчна, може би идва един момент, когато и изкуството вече не е достатъчно и е заменено от лудостта или смъртта. И макар да нямах таланта на нито един от тези творци, за жалост споделях някои от тези неврози.