Спомням си вика на Керъл.
Спомням си сатенените завеси, които се поклащаха от вятъра.
Спомням си онзи зеещ отвор, през който нахлу вихрушка, която разпиля няколко листа хартия и преобърна една ваза.
Спомням си повикването от небето.
Спомням си, че се оставих да падна в празното, без да се засилвам.
Спомням си моето отпуснато тяло.
Спомням си тъгата на момиченцето от „Макартър Парк“.
13
Бегълците
Много хора ме питат кога най-накрая ще направя филм с действителни лица. А какво е действителността?
— Доста време Ви трябваше! — оплака се един глас.
Но това не беше гласът нито на някой ангел, нито на свети Петър.
Беше гласът на Били Донели!
След като паднах от два етажа височина, се озовах увит в перде върху тавана на стар, очукан „Додж“, паркиран точно под прозореца на кабинета на София Шнабел. Едно от ребрата ми беше хлътнало навътре, боляха ме коляното, вратът и глезенът, но не бях мъртъв.
— Не бих искала да ви карам да бързате, но ако не изчезнем оттук с най-голяма бързина, страхувам се, че този път ще ви сложат в усмирителна риза.
Отново се беше обслужила от гардероба на Орор и носеше бял потник, избелели дънки и прилепнало сако, гарнирано със сребриста дантела.
— Добре, де, нали няма все пак да прекарате Коледа на тоя таван! — настоятелно повтори тя, като размаха връзка ключове, хванати в халка с надпис „Бугати“.
— Значи вие свихте ключовете на Майло! — констатирах аз, докато слизах от Доджа.
— Казва се благодаря, нали?
Колкото и невероятно да изглежда, имах само няколко леки наранявания, но когато стъпих на земята, не можах да се сдържа и извиках от болка. Глезенът ми беше изкълчен и не можех да ходя.
— ТОЙ Е ТУК! — извика Майло, който се появи на паркинга, изпращайки по петите ми трима санитари, навлечени като ръгбисти.
Били седна на волана на бугатито, а аз се примъкнах на задната седалка.
Тя подкара бързо към изхода на паркинга в момента, когато автоматичната врата вече се спускаше. Съвършено сигурна в себе си, избуксува по чакълестата настилка.
— Ще бягаме отзад.
— ВЪРНИ СЕ, ТОМ! — умоляваше ме Керъл, докато преминавахме вихрено покрай нея.
Тримата великани се опитаха да ни препречат пътя, но с очевидно удоволствие Били превключи на нова скорост и рязко ускори.
— Признайте все пак, че сте доволен да ме видите отново! — подхвърли ми тя триумфално, докато колата трошеше бариерата и ни отнасяше към свободата.
14
Who’s that girl10?
Борба! Запали отново угасналата светлина.
— А сега къде отиваме? — попитах, като здраво се държех с две ръце за предпазния колан.
След като зави по булевард „Пико“, бугатито пое с пълна скорост по „Пасифик Коуст Хайуей“.
Седнала на шофьорската седалка, Били се вземаше за Аертон Сена и караше агресивно: внезапни спирания, светкавични ускорения, пълни завои.
— Тази кола е ракета — задоволи се да отговори тя.
С глава, прилепнала към облегалката, имах усещането, че съм в самолет в момента на излитането. Гледах я как превключва скоростите с ловкост, каквато малцина притежават. Видимо го правеше с огромно удоволствие.
— Малко е шумна, нали?
— Шумна! Шегувате ли се или какво? Музиката на този мотор е като Моцарт!
Тъй като забележката ми не оказа никакъв ефект върху Били, повторих раздразнено:
— Добре, къде отиваме?
— В Мексико?
— А?
— Приготвила съм ви пътна чанта и несесер с тоалетни принадлежности.
— А, не! Аз не отивам никъде!
Притеснен от обрата, който цялата тази история придобиваше, я помолих да ме закара при някой лекар, който да се погрижи за глезена ми, но тя не обърна внимание на искането ми.
— Спрете — наредих й, като я хванах за ръката.
— Боли ме!
— Веднага спрете тази кола!
Тя спря рязко в края на шосето. Бугатито леко избуксува, преди да спре в облак прах.
— Каква е тази история с Мексико?
И двамата бяхме слезли от колата и се карахме на тревната ивица покрай пътя.
— Водя ви там, където не смеете да отидете!