— … изглежда като секси градинарят от „Отчаяни съпруги“! — засмя се Били, на която очевидно бе по вкуса.
— Senora, usted puede usar el asiento, pero el senor viajara em la cajuela.
— Какво каза той? — попитах, предчувствайки лоша новина.
— Каза, че мога да се кача отпред, но че Вие ще трябва да се задоволите с багажника… — отговори тя, очарована, че може да ми изиграе такъв гаден номер.
— Обаче вие ми бяхте обещала кожена седалка! — възпротивих се аз, докато се качвах отзад и се настанявах сред инструментите и торбите със суха трева.
Щедрият, наситен звук на китарата на Карлос Сантана струеше през отворения прозорец на пикапа, който беше същински таралясник: стар „Шевролет“ от 50-те години на XX век, пребоядисван вероятно десетки пъти, а километражът му сигурно се беше превъртял веднъж.
Седнал върху една купа сено, бършех праха, който се беше посипал върху „Любовниците в синьо“.
— Слушайте, съжалявам, но трябва за малко да се разделим.
Бях размислил над това, което Били ми каза и ми беше хрумнала една идея. Предишната година от списание „Венити Феър“ ме бяха помолили да напиша новела за коледния брой. Принципът беше да се представи по новому някой класик на литературата — ерес за някои — и аз бях избрал да дам модерна версия на моя най-любим роман от Балзак. Още от първите редове се проследяваше живота на една млада наследница, която, след като пропилява наследството си, постъпва на работа в една заложна къща и там намира една шагренова кожа, която има свойството да изпълнява желанията на този, който я притежава. Трябва да си призная, че макар и да се беше харесал на читателите, този текст не беше най-доброто, което бях писал, но проучванията, които той изискваше, ми бяха позволили да се срещна с един живописен персонаж: Йошида Мицуко, най-влиятелният собственик на заложна къща в Калифорния.
Също както кабинетът на София Шнабел, магазинът на Мицуко беше един от полезните адреси, които си разменяха знаменитостите от Златния триъгълник на Лос Анджелес. В Холивуд, както на други места, нуждата от пари в брой понякога принуждаваше и най-богатите да се разтоварят спешно от някои от своите лудости и сред двадесетината собственици на заложни къщи в „Бевърли Хилс“ Йошида Мицуко беше любимецът на високопоставената клиентела. Благодарение на ходатайството на „Венити Феър“ бях имал възможността да се срещна с него в магазина му близо до „Родео Драйв“. Самият той гордо се наричаше „заемодателят на звездите“ и не се беше поколебал да облепи стените на кабинета си със снимки, в които позираше до звезди, които бяха по-скоро притеснени, отколкото поласкани да бъдат снимани по такъв начин — излагайки на показ обрата на щастливата си съдба.
Складът му приличаше на истинска пещера на Али Баба и гъмжеше от всякакви съкровища. Спомням си, че там видях рояла на джаз певица, любимата бейзболна бухалка на капитана на „Доджърс“, двулитрова бутилка „Дом Периньон“ от 1996 г., картина на Магрит, извънсерийния „Ролс-Ройс“ на един рапър, харлито на един певец от 30-те години, множество каси с „Мутон-Ротшилд“ 1945 г. и — въпреки забраната на академията на Оскарите — малката златна статуетка на един митичен актьор, чието име ще премълча.
Погледнах си телефона. Не можех да се обаждам, но все още имах достъп до списъка с телефонните номера и лесно намерих номера на Мицуко.
Наведох се напред и извиках няколко думи на Били:
— Бихте ли могли да помолите новия си приятел да ми разреши да ползвам телефона му?
Тя преговаря известно време с „градинаря“, после:
— Естебан е съгласен, но ще струва 50 долара.
Без да губя време в пазарлъци, й подадох една банкнота в замяна на една стара „Нокия“ от 90-те години. Гледах телефона с носталгия: грозен, тежък, безцветен, без камера, без интернет, но поне работеше.
Мицуко отговори още с първото позвъняване:
— Том Бойд е на телефона.
— Какво мога да направя за теб, приятелю?
Без да съм много наясно защо, той имаше добро отношение към мен. В моя текст му бях изградил един не дотам приятен портрет, но вместо да го разочарова, тази „артистична“ светлина като че ли му беше придала някакъв ореол и той ми беше благодарил, като ми изпрати оригинално издание на „Хладнокръвно“, подписано от Труман Капоти.