Бях събудил този отвратителен спомен и сега тя ме гледаше с очи, пълни със сълзи:
— Защо… защо ми натрисате подобни мръсотии във вашите романи?
Въпросът ме засегна право в сърцето. Отговорът ми беше честен:
— Несъмнено, защото носите в себе си някои от моите демони — моята най-черна, най-омразна страна. Тази, която предизвиква у мен отвращение и неразбиране. Тази, която понякога ме кара да изгубя всякакво уважение към себе си.
Тя ме гледаше глупаво, но все още нямаше желание да тръгне с мен.
— Ще ви отведа в хотела — настоях и й подадох ръка.
— Como chingas15! — подсвирна Хесус през зъби.
Не отговорих на предизвикателството и не изпусках Били от очи.
— Само като сме заедно, ще можем да се измъкнем от тая каша. Вие сте моят шанс, а аз съм вашият.
Тя искаше да ми отговори, когато Хесус ме нарече „joto“16 — израз, който ми беше познат, защото беше любимата ругатня на Тереза Родригес, една възрастна хондураска, съседка на майка ми в „Макартър Парк“, която идваше при мен да чисти.
Юмрукът ми полетя от само себе си. Истински неспасяем десен, както в доброто старо време на моето юношество, и той отпрати Хесус на съседната маса, като разпиля халбите с бира и чашите. Беше хубав челен удар, право в лицето, но за жалост не последваха други.
За по-малко от секунда залата се наелектризира, посетителите, очаровани от нарасналото оживление, посрещнаха с викове началото на разправията. Двама типове, дошли отзад, ме повдигнаха от земята, докато трети побойник ме караше да съжалявам, че бях стъпил в този бар. Лице, черен дроб, стомах: ударите се сипеха върху мен с изумителна бързина и по някакъв неясен начин от този бой ми ставаше добре. Не от мазохизъм, а защото някак си сякаш това мъчение беше етап от моето възстановяване. С наведена глава, усещах вкуса на желязо от кръвта, която течеше от устата ми. Пред очите ми на равни интервали се редуваха калейдоскопични образи, смесица от спомени и от сцени: влюбеният поглед на Орор — на снимките в списанието — предназначен за друг, а не за мен, предателството на Майло, изгубеният поглед на Керъл, татуировката под кръста на Палома, латиноамериканската секс-бомба, която беше увеличила звука на музиката, виждах я как се поклаща в ритъма на пречистването, което ми налагаха. Колкото до силуета на Били, видях я как върви с бутилката със скорпиона в ръка, за да я стовари върху главата на единия от нападателите ми.
Изведнъж всичко наоколо изчезна. С облекчение разбрах, че празникът беше свършил. Почувствах, че ме вдигат, носят ме под мишниците сред тълпата, преди да се приземя навън, под дъжда, и да свърша с нос насред кална локва.
19
Road Movie17
Щастието е сапунен мехур — мени си цвета като ириса и се пука, когато го докоснеш.
— Майло, отвори ми!
Пристегната в униформата си, Керъл блъскаше по вратата със силата и властта, които й даваше законът.
— Предупреждавам те: говоря като полицай, не като приятел. В името на закона на Калифорния, изисквам да ме пуснеш да вляза.
— Пикая му аз на мутрата на закона на Калифорния — изръмжа Майло, открехвайки вратата.
— Много конструктивно, наистина! — укори го тя, като го последва вътре.
Той беше по анцуг и носеше стара тениска с надпис Space Invaders. Беше блед, около очите му имаше сини кръгове, а косата му приличаше на разплетена кошница. Татуирани на двете му ръце, кабалистичните знаци на Мара Салватруча блестяха със злокобен пламък.
— Обръщам ти внимание, че няма и 7 часа сутринта, че спях и че не съм сам.
На стъклената масичка в хола Керъл видя трупа на бутилка долнопробна водка и почти празно пликче с трева.
— Мислех, че си спрял това — каза тя тъжно.
— Ами не, както виждаш — животът ми е съвършено объркан, разорих най-добрия си приятел и дори не мога да му помогна да се оправи с неприятностите си и да, напих се, изпуших три-четири джойнта и…
— ъ… и имаш компания.
— Да, и това си е моя работа, разбрано?
— Коя е? Сабрина? Вики?
— Не, две курви за по 50 долара, които забърсах на „Крийк Авеню“. Това обяснение достатъчно ли ти е?
Хваната натясно, тя се усмихна смутено, понеже не можеше да разбере дали той казваше истината или беше решил да я предизвика.