Майло включи кафе машината и пъхна една капсула, прозявайки се.
— Добре, Керъл, сигурно имаш сериозна причина, за да ме събудиш посред нощ.
Младата полицайка за момент се смути, преди да събере мислите си:
— Вчера вечерта подадох сигнал за твоето бугати в управлението и помолих да ме уведомят, ако има нещо ново. И познай какво? Преди малко са намерили колата ти в една горичка близо до Сан Диего.
Най-накрая лицето на Майло светна.
— А Том?
— Никакви новини. Бугатито е било проверено за превишена скорост, но водачката е отказала да спре.
— Водачката?
— Според местната полиция, не е карал Том, а някаква млада жена. Все пак в доклада се споменава за присъствието на мъж.
Тя нададе ухо към банята. Към шума от водата на душа се беше прибавил и шум от сешоар — там наистина имаше двама души…
— Близо до Сан Диего, казваш?
Керъл погледна доклада:
— Да, в едно запустяло място около Ранчо Санта Фе.
Майло се почеса по главата, внасяйки още малко безпорядък в разрошената си коса.
— Мисля, че ще отида на място с колата, която взех под наем. Като се поогледам наоколо, може би ще намеря нещо, което да ми подскаже къде е Том.
— Идвам с теб!
— Няма нужда.
— Не ти искам мнението. Ще отида там, независимо дали искаш или не.
— А бачкането ти?
— Не помня откога не съм вземала отпуск! Няма да е зле да сме двамата, за да потърсим по-добре.
— Много ме е страх да не направи някоя простотия — призна Майло с разсеян поглед.
— А ти не вършиш ли простотии? — попита го тя остро.
Вратата на банята се отвори и две южноамериканки излязоха от там, бърборейки. Едната полугола, само с една кърпа, омотана около косата, другата увита в някакъв пеньоар.
При вида им Керъл изпита отвращение: двете момичета приличаха на нея! Бяха вулгарни и повехнали, но едната имаше нейния светъл поглед, а другата — високия ръст и трапчинките. Щеше да бъде като тях, ако не се беше изтръгнала от „Макартър Парк“.
Тя прикри смущението си, но той се досети.
— Аз се връщам в управлението да предупредя, че ще отсъствам — каза тя накрая, за да разчупи започващото да натежава мълчание. — Ти вземаш душ, изпращаш си приятелките и идваш у нас след час, става ли?
Колебливо отворих едното си око. В мокрия път се отразяваше ослепително слънце, което изпращаше утринните си лъчи в предното стъкло, покрито с капки дъжд.
Увит в пухкаво одеяло, със сковани мускули и окървавен нос, изплувах от съня, свит на задната седалка на фиата.
— Е, какво, поспахте ли добре? — попита ме Били.
Изправих се с гримаса, бях съвсем схванат:
— Къде сме?
— На един самотен път, между никъде и другаде.
— Цяла нощ ли карахте?
Тя потвърди, беше във весело настроение, а в това време аз гледах в огледалото лицето си, мръснишки обезобразено от ударите, получени предишната вечер.
— Отива ви — каза тя, без да се шегува. — Не ми харесваше особено видът ви на момче от хубавите квартали: това ви правеше досаден.
— Имате истинска дарба да правите комплименти.
Погледнах през стъклото: пейзажът беше станал още по-див. Пътят беше тесен и осеян с дупки, минаваше през пустинни планински пейзажи, от които от време на време изникваха разпилени растения: каменни кактуси, агаве с месести листа, бодливи храсти. Движението беше спокойно, но теснотата на шосето правеше опасна всяка среща с автобус или камион.
— Ще ви сменя, за да можете да поспите малко.
— Ще спрем на следващата бензиностанция.
Но бензиностанциите бяха редки и не всичките бяха отворени. Преди да намерим отворена, прекосихме няколко изолирани селища, които приличаха на призрачни села. На излизане от едното от тях се разминахме с оранжев корвет, спрял край пътя със запалени аварийни светлини. Опрян на капака, един млад автостопаджия — който би направил фурор в реклама за дезодорант — държеше в ръцете си малка табелка: out of gas18.
— Да му помогнем? — предложи Били.
— Не, смърди на класическо изнудване от тип, който се преструва, че има повреда, за да пребърка туристите.
— Искате да кажете, че мексиканците са крадци?
— Не, искам да кажа, че с вашата мания да се побратимявате с всички хубави мъже в страната, пак ще се забъркаме в някоя каша.