— Мога ли да видя?
Тя кимна.
Майло вдигна чантата и я сложи на масата, преди да отвори ципа.
— Защо ровите в нещата ми? — извиках аз и изтръгнах портфейла си от ръцете на Били.
— Не се ядосвайте.
Трудно излизах от състояние, близко до кома. В устата ми горчеше, имах наранявания по цялото тяло, глезенът ужасно ме болеше и имах неприятното усещане, все едно съм прекарал нощта в пералня.
— Мразя любопитните хора! Вие наистина притежавате всички недостатъци на света!
— И чия е вината в крайна сметка?
— Личният живот е нещо важно! Зная, че никога не сте отваряли книга, но когато го направите, хвърлете едно око на Солженицин. Той е написал нещо много вярно: „Нашата свобода се гради на това, което другите не знаят за живота ни.“
— Ами именно, исках да възстановя равновесието — защити се тя.
— Какво равновесие?
— Вие знаете всичко за моя живот… Нормално е и аз да полюбопитствам малко за вашия, нали?
— Не, не е нормално! Впрочем нищо не е нормално. Вие изобщо не биваше да напускате вашия измислен свят, а аз не трябваше да идвам с вас на това пътуване.
— Мда, тази сутрин сте мил като същински уред за изтезания.
Сънувам… Тя ми отправя упреци!
— Слушайте, може би сте способна да обърнете положението във ваша полза, обаче с мен тая няма да стане.
— Кое е това момиче? — попита тя, като сочеше полароидната снимка.
— Сестрата на папата, такъв отговор задоволява ли ви?
— Не, наистина е слабоват като отговор. Дори в книгите си не бихте посмели.
Каква безочливост!
— Това е Керъл, приятелка от детинство.
— А защо пазите снимката й в портфейла си като реликва?
Отправих й мрачен, презрителен поглед.
— О, по дяволите! — избухна тя и си тръгна от терасата. — Впрочем изобщо не ми пука за вашата Керъл!
Погледнах пожълтялата снимка в бяла рамка, която държех в ръката си. Преди години я бях зашил в портфейла си, но никога повече не я бях поглеждал.
Спомените бавно изплуваха на повърхността. Умът ми се замъгли и ме върна шестнадесет години назад, с Керъл, която ме е хванала под ръка и ми казва:
— Стоп! Не мърдай повече, Том! Зееееееееле!
Клик, бзззззззззз. Отново ми се стори, че чувам характерния шум на моментната снимка, която излиза от отвора на апарата.
Видях се отново как се протягам и вземам снимката в полет, а тя протестира:
— Хей! Внимавай! Пръстите ти ще се полепят отгоре, остави я да изсъхне!
Видях я как тича след мен, докато аз разклащах полароида, за да ускоря съхненето.
— Дай да видя! Дай да видя!
А после тези почти вълшебни три минути чакане, през които тя се беше опряла на рамото ми, докато чакахме постепенната поява на снимката върху картона и лудият й смях, когато видя крайния резултат!
Били постави поднос със закуска върху масата от тиково дърво.
— Добре — допусна тя. — Не биваше да ровя в нещата ви. Съгласна съм с вашия Солже-нещо-си: всеки има право да има тайни.
Бях се успокоил, тя също. Наля ми чаша кафе; аз й намазах филия.
— Какво се е случило в онзи ден? — попита тя след известно време.
Но в гласа й вече нямаше желание да се натрапва или нечисто любопитство. Може би тя просто чувстваше, че въпреки това, което показвах, имах нужда да споделя с нея този епизод от живота ми.
— Беше на рождения ми ден — започнах. — В деня, когато станах на двадесет години…
Това лято горещината е непоносима. Тя смазва всичко, а градът ври като тенджера. На баскетболното игрище слънцето е напекло асфалта, но това не пречи на дузина мъже, голи до кръста, да се правят на Меджик Джонсън.
— Хей, Mr Freak20. Ще дойдеш ли да ни покажеш какво умееш?
Изобщо не отговарям. Всъщност изобщо не чувам. Засилил съм докрай звука на моя уокмен, така че ударите на барабаните и бумтенето на басите да са по-силни от ругатните. Вървя покрай оградата до началото на паркингите, където едно самотно дърво предлага малко сянка. Това не е като библиотека с климатик, но е по-добре от нищо, за да почетеш. Сядам на изсъхналата трева с гръб, опрян на дънера.
Защитен от музиката, аз съм в моя свят. Гледам си часовника: 13 часа е. Имам още половин час, преди да взема автобуса, за да отида във Венис Бийч, където продавам сладолед на плажа. Точно колкото да прочета няколко страници от еклектичния подбор на книги, препоръчан ми от г-ца Милър, младата и борбена преподавателка по литература във факултета, на която съм симпатичен. В чантата ми съжителстват в безпорядък „Крал Лир“ на Шекспир, „Чумата“ на Албер Камю, „Под вулкана“ на Малкълм Лоури и хиляда и осемстотинте страници на четирите тома на „Ел Ей квартет“ на Джеймс Елрой.