Всичко това го осъзнавах. Знаех, че най-голямата тревога, която Орор таи, е да види как красотата й повяхва или да загуби артистичния си талант — двете магически способности, които й бяха подарили висините и които я отличаваха от останалите хора. Знаех, че добре овладеният й глас можеше да затрепери. Знаех, че зад сигурната в себе си икона се крие жена, на която й липсва увереност, която трудно намира вътрешно равновесие и която лекува тревогите си със свръхактивност, редувайки кратките връзки и скъсванията без последици. И все пак, до самия край си бях мислил, че аз бих могъл да бъда нейният пристан, а тя — моят. За това трябваше да си имаме доверие, но тя по навик беше включила в нашата връзка двойствеността и ревността като средство за съблазняване, което съвсем не помагаше за създаването на искрена атмосфера. В крайна сметка нашата двойка се разпадна. Несъмнено можехме да бъдем щастливи на някой необитаем остров. Нейните приятели — парижки, нюйоркски или берлински псевдоинтелектуалци, смятаха, че моите популярни романи не отговарят на техния вкус, докато, от моя страна, Майло и Керъл я смятаха за високомерна и егоистична снобарка.
Бурята бушуваше и покриваше прозорците с плътна дъждовна завеса. В меката, изискана обстановка на „Бърбън Стрийт Бар“ Орор изсвири последните акорди на песента „A Case Of You“22, която беше изпяла с меланхоличен, копринен глас.
Докато посетителите ръкопляскаха, тя отпи глътка от чашата си с червено вино, сложена върху пианото, и благодари на слушателите си с кимване на глава. После затвори капака, за да покаже, че представлението беше свършило.
— По-скоро убедително — казах, приближавайки се до нея. — Нора Джоунс ще бере ядове, ако поемеш по тоя път.
Тя предизвикателно протегна чашата си:
— Да видим дали не си изгубил уменията си.
Докоснах устните си до мястото, където тя беше отпила, и вкусих виното. Беше се опитала да ми предаде страстта към енологията, но ме беше напуснала, преди да успея да усвоя основите.
— Ммм… шато-латур 1982 г. — казах наслуки.
Тя се усмихна леко на моята липса на убеденост, преди да отсече:
— Шато-марго 1990 г.
— Аз съм все така на кока-кола лайт — не е толкова сложно с датите.
Тя се засмя… както се смееше преди, когато се обичахме. Направи онова движение с главата, много бавно, което имаше навика да прави, когато искаше да се хареса, и един златист кичур се измъкна от шнолата, придържаща косите й.
— Как си?
— Добре — отговори тя. — Ти обаче все едно си останал заклещен в ранния палеолит — очевидно имаше предвид брадата ми. — А как е устата ти всъщност? Успяха ли да те зашият пак?
Смутено смръщих вежди.
— Какво да ми зашият?
— Парчето, което ти изтръгна блондинката в ресторанта. Това новата ти приятелка ли е?
Избягнах въпроса, като поръчах на бара същото като нейното вино.
Тя настоя:
— Хубава е. Не точно елегантна, но хубава. Във всеки случай май че нещото между вас е вулканично.
На свой ред и аз нападнах:
— А ти, добре ли върви с твоя спортист? Това може би не е най-остроумният, но наистина е хубавец. Във всеки случай сте хубава двойка и това е голямата любов според това, което четох.
— Сега такива вестници ли четеш? Писаха толкова глупости за нас, смятах, че си имунизиран. Колкото до голямата любов… Хайде, Том, много добре знаеш, че никога не съм вярвала в това.
— Дори с мен?
Тя отпи още една глътка, стана от табуретката и се облегна на прозореца.
— Като се изключи нашата връзка, моите истории никога не са били особено силни. Били са забавни, но винаги съм успявала да си спестя страстите.
Това беше едно от нещата, които ни разделиха. За мен любовта беше като кислорода. Единственото нещо, което придаваше на живота малко блясък, светлина и наситеност. За нея — колкото и вълшебна да беше — любовта беше само илюзия и измама.
С очи, зареяни някъде, тя уточни:
— Връзките започват и прекъсват, такъв е животът. Една хубава сутрин единият остава, а другият си тръгва, без непременно да се знае защо. Не мога да дам всичко на някого другиго с този Дамоклев меч над главата ми. Не искам да градя живота си върху чувства, защото те се променят. Те са крехки и несигурни. Ти смяташ, че са дълбоки, а те са подчинени на някоя минаваща покрай теб пола, на някоя закачлива усмивка. Свиря, защото музиката никога няма да си отиде от живота ми. Обичам книгите, защото винаги са тук. Хора, които се обичат цял живот… такива не познавам.