31
Улиците на Рим
Ще бъдеш обичан в деня, когато ще можеш да покажеш слабостите си, без другият да се възползва от това, за да стане по-силен.
Въпреки заплахата от болестта на Били, двете седмици, предшестващи нейната операция, бяха един от най-хармоничните периоди за нашата „двойка“.
Моят роман напредваше добре. Бях си върнал вкуса към писането и нощем се чувствах въодушевен и понесен от творчески порив. Стараех се да поставя основите на един приятен и щастлив живот за Били. Седнал пред моя компютър, създавах за нея страница след страница живота, за който винаги бе мечтала: такъв, в който нямаше демони, разочарования и самоубийствени настроения.
Обикновено работех до зазоряване, после излизах в ранната утрин, в часа, в който метачите пръскаха тротоарите на „Сен Жермен“. Пиех първото кафе за деня на тезгяха на едно бистро на ул. „Бюси“, преди да се отбия в хлебарницата в пасажа „Дофин“, където правеха позлатени, топящи се понички с ябълки. Връщах се в нашето гнездо на площад „Фюрстенберг“ и приготвях две кафета с мляко, докато слушах радио. Били идваше при мен с прозявка и ние закусвахме на бар плота в кухнята, от която се виждаше площадчето. Тя си тананикаше, като се опитваше да разбере думите на френските песни. Аз избърсвах трохите от многолистно тесто от ъгълчетата на устата й и я гледах как присвива очи, за да се предпази от слънцето, което огряваше лицето й.
Докато аз отново се залавях за работа, Били прекарваше сутринта в четене. Беше намерила една английска книжарница близо до „Нотр-Дам“ и ме беше помолила да й направя списък с романите, които непременно трябваше да прочете. От Стайнбек до Селинджър, минавайки през Дикенс, през тези няколко дни тя погълна някои от романите, които бяха белязали моето юношество, като си водеше бележки, разпитваше ме за биографията на техните автори и преписваше в един бележник изреченията, които я бяха впечатлили.
Следобед, след като бях поспал няколко часа, често ходехме заедно в малкото кино на ул. „Кристин“, в което даваха стари шедьоври, за които никога не беше чувала, но които откриваше очарована: „Небето може да почака“, „Седем години размисъл“, „Магазинът зад ъгъла“… След прожекцията обсъждахме филма на чаша виенско кафе и всеки път, когато споменех нещо, което не й беше познато, тя спираше и си го отбелязваше в бележника. Аз бях Хенри Хигинс, тя беше Елиза Дулитъл27. Бяхме щастливи.
Вечер се заемахме с предизвикателството да приготвяме някои рецепти от една стара готварска книга, намерена в малката библиотека в нашия апартамент. С по-голям или по-малък успех опитахме да направим ястия като телешко фрикасе, патица с круши, качамак с лимон или — най-големият ни успех — агнешко бутче с мед и мащерка.
През тези две седмици открих една друга нейна страна: открих интелигентна и интересна млада жена, решена да се образова. Но най-вече сега, след като бяхме свалили оръжията, се чувствах объркан от новите чувства, които изпитвах към нея.
След вечеря й четях страниците, които бях написал през деня, а после следваха дълги разговори. В бюфета в малкия хол бяхме намерили бутилка крушова ракия. Етикетът беше наполовина изтрит, но уверяваше, че напитката е била „дестилирана съгласно вековните традиции“ от един дребен производител в северната част на Ардеш. Първата вечер силната долнокачествена ракия ни беше изгорила гърлата и решихме, че не става за пиене, което обаче не ни попречи да пийнем по глътка и на следващата вечер. На третата вечер решихме, че „в крайна сметка не е толкова лоша“, а на четвъртата — че е „направо превъзходна“. Оттук насетне ракията стана неразделна част от нашата церемония и под отпускащото въздействие на алкохола се доверявахме все повече един на друг. Така Били ми разказа за детството си, за мрачното си юношество, за отчаянието, в което я потапяло чувството за самота и което винаги я въвличало в глупави любовни истории. Разказа ми за страданието си, че никога не беше срещнала мъж, който да я обича и уважава, за надеждите си за бъдещето, и за семейството, което мечтаеше да създаде. Обикновено накрая заспиваше на канапето, докато слушаше стари плочи, забравени от собственика, и се опитваше да преведе песента на този поет с побелели коси, който държеше цигара на обложката и твърдеше, че „с времето всичко отминава“, че „се забравят страстите и се забравят гласовете, които тихо ти нашепват думи за нещастни хора: не закъснявай и се пази да не настинеш“.