Майло остана сам на тротоара, с куфар в ръка. Изведнъж осъзна, че нямаше къде да прекара нощта. Като зашеметен боксьор той направи няколко крачки надясно, после наляво, без да знае накъде да тръгне. Три месеца по-рано беше освободил двамата служители, които работеха за него, и беше продал офисите си в търговската част на града. Това беше. Вече нямаше работа, нямаше покрив, нямаше кола, нямаше нищо. Твърде дълго беше отказвал да погледне действителността трезво, като си мислеше, че в крайна сметка всичко ще се оправи, но този път тя мръснишки го беше уловила.
На лъчите на утринното слънце татуировките по горната част на ръцете му пламтяха. Тези белези от миналото го връщаха обратно на улицата, при побоищата, при насилието и мизерията, от които си мислеше, че се е измъкнал.
Полицейска сирена го извади от мислите му. Обърна се с желанието да избяга, но този път не беше враг.
Беше Керъл.
Тя веднага разбра какво се е случило. Решително грабна куфара на Майло и го сложи на задната седалка на своята патрулна кола.
— Имам много удобно разтегателно канапе, но не си мисли, че ще се настаниш просто ей така в дома ми и ще бездействаш. Има едни тапети, които отдавна искам да махна от хола, а после трябва да се пребоядиса кухнята с постна боя, както и да се оправи душът. Освен това едно кранче в банята тече и има остатъци от влага, които трябва да изчезнат. Всъщност, както виждаш, това изгонване по-скоро ме устройва…
Майло й благодари с дискретно кимване с глава. Може би вече нямаше работа, нямаше къща, нямаше кола. Но му оставаше Керъл. Беше изгубил всичко. Освен най-важното.
Художникът Лука Бартолети влезе в малкия семеен ресторант, който се намираше на една отдалечена уличка. Обзаведено със старинни мебели, мястото предлагаше римска кухня без излишни превземки. Тук човек ядеше макароните си на карирана покривка и пиеше виното си от гарафа.
— Джовани! — извика той.
Салонът беше празен. Беше едва 10 ч. сутринта, но във въздуха вече се носеше приятният аромат на топъл хляб. Ресторантът беше на родителите му вече повече от четиридесет години, макар че сега го управляваше брат му.
— Джовани!
В рамката на вратата се появи силует, но не беше този на брат му.
— Защо викаш толкова?
— Добър ден, мамо.
— Добър ден.
Без целувка. Без прегръдка. Без топлина.
— Търся Джовани.
— Брат ти го няма. Отиде при Марчело да купи писиаландрея28.
— Добре, ще го почакам.
Както всеки път, когато оставаха сами, помежду им застина тежко мълчание, наситено с упреци и горчивина. Рядко се виждаха, малко си говореха. Дълго време Лука беше живял в Ню Йорк, после, когато се върна в Италия след развода си, отначало се беше установил в Милано, преди да си купи апартамент в Рим.
За да разсее неприятното напрежение, той мина зад бара и си приготви еспресо. Лука не беше семеен тип. Работата му често му служеше за претекст да избягва кръщенетата, сватбите, причастията и неделните обеди, които продължаваха до безкрайност. Но по свой начин той дълбоко обичаше близките си и страдаше от това, че не умееше да общува с тях. Майка му така и не можа да разбере неговата живопис, още по-малко успеха му. Не можеше да си обясни как хората купуват едноцветни платна за десетки хиляди евро. Лука мислеше, че за нея той беше някакъв мошеник: талантлив измамник, който успяваше да води комфортен живот, без да работи истински. Това неразбиране беше минирало отношенията им.
— Нещо ново за дъщеря ти?
— Сандра постъпи в лицей в Ню Йорк.
— Изобщо ли не я виждаш?
— Не я виждам често — каза той. — Припомням ти, че родителските права са у майка й.
— А когато я виждаш, нещата не вървят, нали?
— Виж, не съм дошъл да слушам тия глупости! — извика Лука и стана, за да си тръгне.
— Чакай! — настоя тя.
Той спря на прага.
— Видът ти е загрижен.
— Това си е моя работа.
— Какво искаше да питаш брат ти?
— Дали пази едни снимки.
— Снимки? Ти никога не правиш снимки! Постоянно повтаряш, че не обичаш да се обременяваш със спомени.
— Благодаря ти за помощта, мамо.
— Чии снимки търсиш?
Лука се измъкна по тъча:
— Ще се върна по-късно да видя Джовани — каза той и отвори вратата.