Рашид само свиваше рамене.
— Ти винаги ставаш от сън толкова късно, че не си виждал и разносвача на мляко — изтъкваше той. — Това ни най-малко не ти пречи да пиеш мляко. Затова престани, ако обичаш, с твоите вечни „ако“ и „обаче“ и се задоволи с приказките, които ти доставят такова удоволствие.
И тук спорът им приключваше. Само че един ден Харун зададе един въпрос в повече и стана тя, каквато стана…
Семейство Халиф? живееха в приземния етаж на малка бетонна сграда с розови стени, яркозелени прозорци и боядисани в синьо балкони с къдрави като дантела железни парапети, от което къщата (според Харун) приличаше повече на торта, отколкото на нечий дом. Не беше красива — нямаше нищо общо с небостъргачите, където живеят свръхбогатите, но пък и не приличаше на жилищата на бедняците. Бедните живееха в порутени колиби, направени от стари мукавени кашони с найлонови облицовки, слепени от бездънното им отчаяние. Имаше и свръхбедни, които изобщо нямаха къде да живеят. Спяха по тротоарите и в преддверията на магазините, но дори за това бяха принудени да плащат наем на местните гангстери. Така че няма да сбъркаме, ако кажем, че Харун беше човек с късмет, но късметът има навика да те напуска без никакво предупреждение. Допреди миг си имал над главата си звезда, която е бдяла над благополучието ти и изведнъж хоп! От нея нито следа.
В тъжния град хората имаха — в по-голямата си част — по много деца, ала децата на бедните боледуваха и гладуваха, докато децата на богатите преяждаха и се дърлеха постоянно за парите на родителите си. Въпреки това Харун все питаше защо майка му и баща му нямат повече деца, ала единственият отговор, който получаваше от Рашид, едва ли можеше да се нарече отговор:
— Много неща, млади Харун Халиф?, са неведоми за теб.
Господи, какво всъщност означаваше това!
— Изразходвахме цялата си дажба детеправене, за да създадем теб — обясняваше Рашид. — Щеше да стигне поне за четири-пет деца. Да, господинчо, неведоми неща за теб колкото щеш.
Прямите отговори не бяха по силите на Рашид Халиф?, който за нищо на света не би тръгнал по пряката пътека, ако съществуваше по-дълъг и криволичещ път. Сорая даваше на сина си по-прост отговор:
— Опитахме — казваше с тъга. — Но създаването на деца не е толкова проста работа. Я виж горкото семейство Сенгупта.
Семейство Сенгупта живееха над тях. Господин Сенгупта беше чиновник в Градската Корпорация, кльощав като клечка, с пискливохленчещ глас и много стиснат за разлика от жена си Онита — щедра, гръмогласна и друсливодебела. Нямаха деца и поради това Онита Сенгупта обръщаше на Харун повече внимание, отколкото на него му допадаше. Носеше му сладкиши (дотук добре), рошеше му косата (кофти), а когато го прегръщаше, огромните преливащи като каскади пластове тлъстини сякаш го обграждаха отвсякъде и това силно го притесняваше.
Господин Сенгупта не обръщаше никакво внимание на Харун, но вечно търсеше повод да си поговори със Сорая, което хич не бе по вкуса на Харун, особено като се има предвид, че съседът постоянно критикуваше Рашид, разказвача на приказки, когато мислеше, че Харун не го чува.
— Този ваш съпруг, ще ме извините — започваше с пискливото си хленчещо гласче, — ходи с нос, навирен в облаците, и не стъпва по земята. Какви са тези истории? Животът не е книжка с приказки или магазин за шегички. Цялото това търсене на удоволствия няма да доведе до добро. Има ли смисъл да се разказват небивалици?
Харун, долепил ухо до прозореца, реши, че господин Сенгупта не му харесва — този човек, който мрази приказките и техните разказвачи. Не, той никак не му харесваше.
Има ли смисъл от небивалици? Харун не можеше да отпъди от главата си този ужасен въпрос. Добре, че имаше хора, които намираха приказките на Рашид за полезни. По онова време тъкмо наближаваха изборите и Големите Тъпанобиячи на различните политически партии до един се стекоха при Рашид, с усмивки на угоени котки, за да го молят да разказва небивалици по техните митинги и само техните. Всеизвестно бе, че ако успееш да си осигуриш медения език на Рашид да говори в твоя полза, край на всичките ти грижи. Никой не вярва и една дума на политикана, колкото и да се кълне, че говори истината и само истината. (Всъщност именно това убеждава хората, че ги лъжат.) Ала хората вярваха безпрекословно на Рашид, защото той никога не пропускаше да изтъкне, че всичките му думи са плод на неговата фантазия и в тях няма капка истина. И така, политиканите имаха нужда от Рашид да им помогне да спечелят гласовете на народа. Те се наредиха пред вратата на дома му със своите лъснали лица, неискрени усмивки и торби, пълни с пари. Рашид трябваше само да си избира.