Денят, когато всичко тръгна накриво, Харун се прибираше от училище и по пътя го настигна първият порой на дъждовния сезон.
Когато над тъжния град започваше да вали, животът ставаше по-поносим. В морето се появяваха вкусни калкани и хората си отдъхваха от тъжнорибките. Въздухът ставаше хладен и чист, понеже дъждът отмиваше черните пушеци, кълбящи от комините на фабриките за тъга. Харун Халиф? много обичаше да се измокри до кости при първия дъжд за годината, затова взе да подскача наоколо, подгизна чудно хубаво от топлия порой и отвори уста, за да могат тежките капки да пльокат по езика му. Пристигна си у дома мокър и лъскав като рибките в морето.
Госпожа Онита беше на своя балкон и се тресеше като пача. Ако не беше дъждът, Харун щеше да забележи, че тя плаче. Прибра се у дома и видя, че Рашид разказвача прилича на човек, показал глава през прозореца — очите и бузите му бяха вир-вода, а дрехите му съвсем сухи.
Майката на Харун, Сорая, избягала с господин Сенгупта.
Точно в единайсет часа сутринта пратила Рашид в стаята на Харун да търси някакви чорапи. След секунди, докато той издирвал чорапите (Харун много умееше да ги губи), чул входната врата да се хлопва и миг по-късно — шум от потегляща кола. Върнал се в хола и установил, че жена му е изчезнала, а зад ъгъла с пълна скорост завивало едно такси. „Изглежда много старателно е планирала всичко“, решил той. Часовникът още показвал точно единайсет часа. Рашид грабнал един чук и разбил часовника на парченца. Сетне сторил същото с всички часовници в къщата, включително и с будилника върху нощното шкафче на Харун.
Първите думи, които Харун произнесе, когато чу за бягството на майка си, бяха:
— Защо трябваше да чупиш моя часовник? Сорая бе оставила писмо, изпълнено с всички онези лошотии, които господин Сенгупта разправяше по адрес на Рашид: „Теб те интересуват само удоволствията, а един мъж на място трябва да знае, че животът е нещо сериозно. Главата ти е пълна с измишльотини и в нея няма място за факти. Господин Сенгупта е лишен от въображение и това много ми допада.“ Имаше и послепис: „Кажи на Харун, че го обичам, но повече не издържам. Трябва незабавно да го сторя.“
Дъждовни капки се застичаха от косата на Харун и намокриха писмото.
— Какво да правя, синко? — жално попита Рашид — Разказването на приказки е единствената работа, която умея да върша.
Като чу колко е нажален баща му, Харун се ядоса и се развика:
— Защо? Какъв е смисълът от приказки, които дори не са правдиви!
Рашид скри лице в шепите си и се разрида.
На Харун му се прииска да върне думите си назад, да ги измъкне от ушите на баща си и да ги натъпче обратно в устата си. Но това, естествено, не бе осъществимо. Ето защо обвини себе си, когато малко по-късно при най-смущаващи обстоятелства стана Нещо Немислимо:
Рашид Халиф?, легендарният Океан от Приумици, прославеният Шах Дрън-Дрън, застана пред многобройна публика, отвори уста и проумя, че вече няма какво да разказва.
След като майка му напусна дома им, Харун откри, че не е в състояние да задържи мислите си върху нещо за по-дълго време или — да бъдем съвсем точни — за повече от единайсет минути. Рашид го заведе на кино, за да го поободри, но точно след единайсет минути вниманието на Харун се разсея и когато филмът свърши, той изобщо не помнеше как се е развило действието и се наложи да попита баща си дали накрая добрите все пак са победили. На другия ден Харун беше вратар по време на хокеен мач с децата от квартала и след като през първите единайсет минути спаси няколко опасни нападения, изведнъж започна да пропуска най-лесните, най-глупавите и унизителни голове. И така продължи — мисълта му хукваше нанякъде, а тялото му изоставаше. Това му създаваше затруднения, защото много интересни, а и важни неща продължават повече от единайсет минути, като например храненето и изпитите по математика.
Онита Сенгупта беше онази, която разбра какво точно става. Тя бе започнала да слиза при тях на гости по-често и отпреди, за да обяви, примерно, по най-предизвикателен начин:
— Край на госпожа Сенгупта! От днес нататък ще ме наричате само госпожица Онита!
След което се пляскаше силно по челото и започваше да реве:
— О-о-о! Какво ще стане с мен?!
Когато обаче Рашид сподели с госпожица Онита за разсейващото се внимание на Харун, тя заяви твърдо и уверено:
Майка му напусна дома в единайсет часа. Възникна проблемът с единайсетте минути. Причината е загнездена в неговата писиалкохолия.
На Рашид и Харун им трябваше малко време, за да включат, че тя иска да каже „психология“.