— От толкова малко не се влияя. Какво са за мен тези количества отрова! Или малко киселина! Градинарят е жилав екземпляр. Не можеш да го спреш.
След което, за голяма изненада на Харун, запя със слабо, дрезгаво гласче:
— Това, което сме тръгнали да спрем — напомни му Харун с властен (поне така ме се искаше) глас като на истински водач, — е дело на Жреца Хатам-шуд.
— Ако вярно казват, че близо до Южния Полюс се намира Първоизточникът на Приказките — рече Ако, — то там трябва да търсим и Хатам-шуд, убеден съм в това.
— Добре тогава — съгласи се Харун. — Към Южния Полюс!
Скоро след това ги сполетя първото нещастие. Гупи и Бага нададоха странен хленч и признаха, че не могат да продължат напред.
— Мислил ли е някой, че ще бъде толкоз зле!
— Ние те подведохме. Съвестта ни нас гризе.
— Чувствам се ужасно. Тя пък — зле за трима.
— Толкова закъсахме, че не говорим вече в рима.
Водите на Океана се сгъстяваха с всяка измината миля, ставаха лепкави и студени. Много от потоците преливаха от гъста, едва помръдваща течност, прилична на петмез. „Което и да е причинителят на това, едва ли е далеч оттук“ — мислеше Харун. А на Многоустите Риби им рече тъжно:
— Останете тук на пост. Ще продължим без вас.
„Разбира се, дори и да се появи някаква опасност, те няма да могат да ни предупредят“ — каза си той. Но Многоустите и без това бяха тъй нещастни, че не произнесе мислите си на глас.
Светлината вече мъждееше (бяха наближили ръба на Ивицата на Здрача, съвсем близо до Полукълбото на Постоянния Мрак). Продължиха към Полюса и когато Харун зърна високата гора, издигаща се насред Океана, полюшквана от лекия ветрец, отсъствието на светлина само засили чувството за нереалност.
— Суша? — попита момчето. — Нали тук не се полага да има никаква земя!
— Това е всъщност занемарена вода — обясни Мали с погнуса. — Обрасла е. Цялата буренясала. Няма кой да я поддържа в добра форма. Позор! Дайте ми една година и ще бъде като нова.
Учудващо многословие за сдържания Градинар. Явно бе крайно разстроен.
— Не разполагам с цяла година — отвърна Харун — И не желая да прелитам над нея. Прекадено лесно ще ни забележат, а и не бихме могли да те вземем с нас.
— Не се безпокой за мен — каза Мали. — И за летене също недей да мислиш. Аз ще ти прочистя една пътека.
С тези думи той забърза напред и изчезна средплаващата джунгла. След няколко минути Харун зърна летяща във всички посоки растителност — Мали се беше разработил. Съществата, населяващи гъсталака от треволяци и бурени, се разхвърчаха във всички посоки — гигантски нощни пеперуди-албиноси, огромни сиви птици без плът — само скелети, дълги белезникави червеи с плоски като лопати глави.
„Дори животните тук са много стари — каза си Харун. — Дали по-навътре няма да попаднем на динозаври?… Е, не динозаври, а водни… как бяха? Да — ихтиозаври.“ Мисълта, че из гъсталака може да надникне главата на някой ихтиозавър бе едновременно завладяваща и страшничка. „Така или иначе те са вегетарианци… били са вегетарианци — зауспокоява се той. — Ако не се лъжа.“
Мали се върна, за да докладва за напредъка си.
— Изплевих малко. Справих се с някои вредни насекоми. За нула време ще ви изработя прохода.
И се гмурна обратно.
Когато проходът беше готов, Харун нареди на хупото Обаче да навлезе в него. От Мали нямаше и следа.
— Къде изчезна? — провикна се Харун. — Не е моментът за игра на криеница.
Отговор не последва.
Проходът беше тесен, корени и плевели все още плаваха по повърхността на водата… и бяха навлезли в сърцето на джунглата, когато ги сполетя второто нещастие. Харун дочу слабо свистене и миг по-късно зърна нещо огромно, метнато към тях — приличаше на грамадна мрежа, изтъкана от самия мрак. Спусна се връз главите им и ги скова.
— Това е Паяжината на Нощта — обясни многознайкото Обаче, който държеше да бъде винаги полезен. — Легендарно чупвалско оръжие. Съпротивата е излишна — колкото повече се съпротивляваш, толкова по-плътно те омотава. С прискърбие трябва да съобщя, че песента ни е изпята.
Харун дочу някакви звуци извън Паяжината — съскане, доволно хихикане. Имаше и очи, които се взираха през мрежата — очи като на Мудра, с черно около ирисите вместо бяло. Само че не гледаха никак дружелюбно. Но къде беше Мали?
— Значи вече сме пленници! — ядоса се Харун. — И аз съм един герой!…
9.
ТЪМНИЯТ КОРАБ
Бавно ги тласкаха напред. Тези, които ги бяха пленили и чиито смътни фигури Харун започна да различава, щом очите му привикнаха с мрака, дърпаха Паяжината напред с някакви невидими, но свръхяки въжета. Накъде? Въображението на Харун не намираше отговор. Единственото, което си представяше, бе огромна черна дупка, зейнала като гигантска паст, която бавно го засмукваше.