Кресльовците се разкрещяха още по-неистово.
— Самолет ли? Самолет! Приказките на баща му не могат да пълзят, а на малкия му се лети! Никакъв самолет за вас! Гонете автобуса!
„Пак аз съм виновен — помисли злочестият Харун. — Аз започнах. Има ли смисъл да се разказват небивалици! Зададох този въпрос и разбих сърцето на татко. Значи аз трябва да оправя всичко. Необходимо е нещо да се стори.“
Само дето нищо не му идваше на ума.
2.
ПОЩЕНСКИЯТ АВТОБУС
Двамата кресльовци набутаха Рашид и Харун в една разнебитена кола със съдрани червени седалки и макар че евтиното радио предаваше с пълна сила музика от филми, онези продължиха да се дерат с пълно гърло през целия път все за едно и също: колко не можело да се разчита на разказвачи на приказки. Така стигнаха ръждясалите порти на автогарата, където Харун и Рашид бяха изхвърлени от колата без церемонии и без довиждане.
— А пътните разноски? — попита Рашид с надежда, но кресльовците се разкрещяха:
— Този пък иска и пари! Нахалник! Къде се е видяло такова нахалство!
И отпрашиха с пълна скорост, като принудиха кучета, крави и жени с кошници плодове на главите да се разпилеят като пилци и да се спасяват както могат. Гръмка музика и груби ругатни продължиха да се сипят от колата, докато тя изчезваше на зигзаг в далечината.
Рашид не си направи труда дори да размаха юмрук и се запъти към касата за билети. Харун го последва през прашния двор, чиито стени бяха покрити със странни писания:
беше едното, второто гласеше:
а третото:
— Пропуснали са да напишат, че не бива да се крещи на пътниците от задната седалка — промърмори Харун, а Рашид отиде да купи билети.
На касата вместо опашка имаше състезание по свободна борба, защото всички искаха да са първи. А тъй като повечето хора носеха пилета, деца и други обемисти вързопи, резултатът беше една схватка, от която във всички посоки хвърчаха перушина, играчки и избити от главите шапки. От време на време от гъстото меле изскачаше някой замаян индивид с изподрани дрехи, победоносно размахал парченце хартия — заветния билет! Рашид пое дълбоко въздух и се гмурна в тарапаната.
Междувременно в двора, където бяха автобусите, малки прашни облачета се юркаха напред-назад като пустинни вихрушки. Харун проумя в един момент, че те съдържат множество човешки същества. Оказа се, че на Крайната спирка има прекалено много пътници и те по никакъв начин не биха могли да се поберат в наличните автобуси, пък и никой нямаше представа кой автобус пръв ще потегли. Това даваше на шофьорите възможност да поиграят на една доста злобна игра. Някой от тях запалваше мотора на своя автобус, нагласяше огледалата за задно виждане и изобщо се държеше така, сякаш ей-сега ще потегли. Тутакси група пътници грабваше своите куфари, завивки, папагали и транзистори и се устремяваше към него. А той изключваше мотора с невинна усмивка. В същия миг в противоположния край на двора следващият шофьор палеше мотора и пътниците хукваха наново.
— Това е подло — каза Харун на глас.
— Прав си — избумтя някой зад гърба му. — Обаче обаче обаче трябва да признаеш, че е крайно забавно отстрани.
Притежателят на този глас се оказа огромен мъж с буйна коса, щръкнала на темето му като гребен на папагал. Лицето му също тънеше в растителност и на Харун внезапно му щукна, че цялата тази окосменост някак странно напомня за… перушина.
„Що за хрумване — каза си той. — Откъде накъде ми дойде това в главата? Пълни глупости.“
Точно в този миг два прашни облака от забързани пътници се сблъскаха. Избухнаха чадъри, гюмове за мляко, въжени сандали и Харун, без да иска, започна да се смее.
— Ти си страхотно момче! — избумтя мъжът с коса като перушина. — Виждаш нещата откъм смешната им страна. Катастрофата е тъжно и злочесто събитие, обаче обаче обаче тряс! блъс! фрас! Човек да се спука от смях! — Гигантът стана и се поклони. — Честното ми име е Обаче и съм на вашите услуги. Шофьор на супер-експресния пощенски автобус за долината К.
Харун реши, че е редно и той да се поклони.
— А моето честно име, както се изразихте, е Харун. — В този момент му хрумна нещо и додаде: — Ако наистина сте на моите услуги, можем да направим нещо по въпроса.
— Това е просто общоприет начин на изразяване — поясни господин Обаче. — Обаче обаче обаче ще удържа на думата си. Изразите са непостоянни — понякога са изкривени, друг път са прави. Обаче господин Обаче е прав мъж. Какво желаеш, млади господарю?