Рашид често бе разправял на Харун за красотата на пътя от град Г за долината К, виещ се като змийче нагоре през прохода X към тунела Е (известен също като Ж). Отстрани имало сняг и приказни пъстроцветни птици пърхали из ждрелата, а когато пътят се измъкнел от тунела (според думите на Рашид), пътникът съзирал отпреде си най-главозамайната картина на света — долината К с нейните златни нивя и сребърни планини, а в самата й сърцевина — Скучното Езеро. Гледката се простирала отпред като вълшебен килим, който само чака да се повозиш на него.
— Никой не може да изпита тъга, след като е зърнал тази гледка, а слепецът е трижди по-злочест, загдето е лишен от подобна красота — така говорел Рашид.
Та сто каква молба отправи Харун към господин Обаче: места на предната седалка чак до Скучното Езеро и пълна гаранция, че автобусът ще мине през тунела Е (известен също като Ж) преди залез слънце, защото иначе какъв смисъл?
— Обаче обаче обаче — взе да му възразява господин Обаче — вече става много късно… — Но като видя как помръкна лицето на Харун, усмихна се широко и плясна с ръце. — Обаче обаче обаче какво от това? — извика. — Красивата гледка! За да повдигнем духа на тъжния татко! Лесна работа!
Така че когато Рашид се измъкна, залитайки, от билетната каса, Харун вече го чакаше на стъпалата на пощенския автобус, където за тях бяха запазени най-хубавите места, а моторът вече бръмчеше.
Останалите пътници, задъхани от тичането, облени в пот, превърната на кал от наслоения прах, се взряха в Харун със завист, примесена със страхопочитание. Рашид беше не по-малко впечатлен.
— Както не веднъж съм изтъквал, млади Харун Халиф?, твоят вид неизменно заблуждава — каза той.
— Юхууу! — изкрещя господин Обаче, лесновъзбудим като всеки пощенски служител. — Бръм! — додаде и натисна до дъно педала за газта.
Пощенският автобус се юрна през портите на автогарата, като почти забърса една стена, на която Харун успя да прочете следното:
Пощенският автобус набираше все по-голяма скорост и пътниците взеха да дюдюкат и да крещят от възбуда и страх. А господин Обаче профучаваше покрай селата без да отлепи крак от педала на газта. На Харун му направи впечатление, че във всяко село на автобусната спирка насред площада чакаше по един човек с чувал, пълен с поща, и гледаше подир тях отначало със смутено, сетне с яростно изражение на лицето, докато пощенският автобус го отминаваше с рев и без дори да намали скоростта. Харун забеляза също така в задната част специално отделение, заградено с мрежа от пътниците, където бяха накамарени торби и чували досущ като онези, които стискаха в ръце ядосаните, размахващи юмруци мъже по селските площади. Ала шофьорът явно не мислеше нито да оставя, нито да прибира пощата.
— Не трябва ли да спираме заради писмата? — Не се стърпя накрая Харун и се наведе напред, за да попита.
В същия миг разказвачът на приказки Рашид възкликна:
— Трябва ли да се носим с такава шеметна скорост?
Господин Обаче успя да изстиска от автобуса допълнителни километри.
— Трябва ли? — изкрещя той през рамо. — Е, скъпи господа, едно ще ви кажа: Трябва е хлъзгава змия и туй то. Момчето ми каза, господине, че на вас ви ТРЯБВА красива гледка преди залез слънце. Може да е така, може и да не е. Друг може да каже, че момчето ТРЯБВА да има майка. Може да е така, може и да не е. За мен се говори, че ми ТРЯБВА висока скорост, обаче обаче обаче нищо чудно да се окаже, че ми ТРЯБВА просто друг източник на силни усещания. Странна риба е това Трябва — то прави хората лъжовни. Всички страдат от него, но не винаги си го признават. Ура! — извика внезапно и посочи напред. — Границата на снега! Очакват ни ледени полета! Разрушени пътища! Главоломни завои! Опасност от лавини! Пълен напред!
Той просто беше решил да не спира за никаква поща, за да изпълни поетото към Харун обещание.
— Лесна работа! — извика весело. — И без това в тази страна с твърде много места и прекалено малко наименования всички получават чужда поща.
Пощенският автобус се втурна нагоре към планината М, като залиташе по ужасяващите завои с оглушително скърцане на гумите. Багажът, завързан на покрива за багажника, започна обезпокоително да се мести от една страна на друга. Пътниците (които изглеждаха досущ еднакви, защото потта им, съвсем засъхнала, бе превърнала прахта в плътна кора кал) започнаха да протестират.