— Куфарът ми! — изкрещя една кална жена. — Бесен бизон! Откачен неврастеник! Намали веднага, че от вещите ми и спомен няма да остане!
— По-скоро от нас нищо няма да остане, госпожо! — рязко я сгълча кален мъж. — Така че по-тихо за някакви си вещи, ако обичате.
Втори кален мъж сърдито го прекъсна: — Я по-спокойно! Не разрешавам да се държи такъв тон на добрата ми женица!
Към пререканията им се присъедини още една кална жена:
— Така ли било! Значи тя може да крещи в ухото на мъжа ми, а той няма право да се оплаче? Я виж на какво мяза тая кльоща — това жена ли е или кална сопа?
— Погледнете този завой — няма равен на себе си! — пропя господин Обаче. — Точно на това място преди две седмици стана страхотна катастрофа. Един автобус падна в пропастта и всички загинаха — поне шейсет и, седем души. Господи! Какво нещастие! Ако искате, ще спра за малко да направите снимки.
— Да, спри, спри! — замолиха го пътниците (готови на всичко, само и само да сложат край на главоломното препускане), но господин Обаче ускори още повече. — Закъсняхте — провикна се весело. — Пропуснахме тази забележителност. Ако искате да удовлетворявам молбите ви, трябва да ги подавате навреме.
„Ето пак какво направих — тъжно мислеше Харун. — Ако се разбием, ако станем на парчета или се изпържим като картофи в пламналите железа, това също ще бъде по моя вина.“
Бяха вече високо в планината М и Харун забеляза, че колкото повече се изкачват, толкова по-бързо кара господин Обаче. Бяха на такава главомайна височина, че в ждрелата под тях плуваха облаци, склоновете бяха покрити с дебел мръсен сняг и пътниците трепереха от студ. Единственият звук, който се чуваше във вътрешността на автобуса, бе тракането на зъби. Всички тънеха в мълчание, вцепенени от ужас, а господин Обаче така се бе съсредоточил в шофирането на висока скорост, че бе спрял да се провиква „Юхууу!“ и да сочи местата на най-кръвопролитните катастрофи.
Харун имаше чувството, че се носи по повърхността на море от безмълвие, че вълна от тишина го издига нагоре, нагоре към върха на планината. Устата му бе пресъхнала, езика си усещаше вкочанен и спечен. Рашид не можеше да издаде звук, нито дори „ък!“.
„Всеки миг — мислеше Харун и знаеше, че пътниците до един разсъждават като него — може би ей сега ще бъда изличен като дума от черна дъска — един замах на бърсалката и от мен няма да остане дори следа.“
главоломното препускане), но господин Обаче ускори още повече. — Закъсняхте — провикна се весело. — Пропуснахме тази забележителност. Ако искате да удовлетворявам молбите ви, трябва да ги подавате навреме.
„Ето пак какво направих — тъжно мислеше Харун. — Ако се разбием, ако станем на парчета или се изпържим като картофи в пламналите железа, това също ще бъде по моя вина.“
И тогава зърна облака.
Автобусът се носеше по ръба на тясна пропаст. А точно отпред пътят завиваше тъй рязко надясно, че нямаше как да не се гмурнат в стръмнината. Пътните знаци предупреждаваха за надвисналата опасност толкова настойчиво, че вече нямаше и намек за рима:
гласеше единият, а вторият съветваше:
И тъкмо в този миг плътен облак, прошарен с невероятни, променящи се ярки цветове, изникнал от сън или кошмар, се появи изневиделица от ждрелото долу и се пльокна насред пътя точно отпред. Врязаха се в него щом изскочиха иззад завоя и във внезапната тъма Харун чу как Обаче натисна с все сила спирачките.
Шумът се възвърна: писъци, свистене на гуми.
„Ето“, помисли Харун… и те излязоха от облака и се озоваха в някакво място с гладки стени и жълти светлини горе на тавана.
— Тунел — обяви господин Обаче. — В дъното е долината К. Часове на залез — един. Времепрекарване в тунела — само няколко минути. Очаквани гледки — една. Както ви казах вече — лесна работа.
Излязоха от тунела Е и господин Обаче спря автобуса, та всички да могат да се насладят на залеза над долината К, с нейните ниви от злато (всъщност отглеждаха слънчоглед) и сребърни планини (в действителност покрити с искрящ, чист, бял сняг) и Скучното Езеро (което не изглеждаше никак досадно). Рашид Халиф? прегърна Харун и му каза:
— Благодаря ти, сине, че уреди това пътуване, макар че признавам — по едно време бях убеден, че въпросът ни е уреден окончателно… с други думи бях сигурен, че с нас е свършено, финито, хатам-шуд.