— Аз го наръгах. И знаеш ли какво? Не го уцелих. Той мръдна. Тръгна към мен. Затова не можах да го убия веднага. Беше дошъл там, за да умре, но не се предаде лесно. Наложи се да го разпорим и да го пуснем от хеликоптера.
— А ти, Макуилямс? Ще се предадеш ли без съпротива?
— Да ти го начукам, Девлин. Защо да ти доставям удоволствието да ме убиеш? Нека да ти покажа нещо. Ще го направя бавно, така че не стреляй. Гледай.
Макуилямс бавно извади нож „Бианки М1400 Сървайвал“. Матовият му блясък едва се забелязваше в мрака, но Девлин видя, че острието е достатъчно дълго, за да го превърне в ужасно оръжие. Девлин вдигна зиг зауера и внимателно се прицели. Ако Макуилямс се хвърлеше към него, той искаше изстрелът да бъде смъртоносен, за да отхвърли тялото му към отсрещната стена на стаята.
Капитанът хвана ножа с две ръце.
— Това е ножът, който използвах.
И после пристъпи към действие. По-късно Девлин осъзна, че това беше единственото, което Макуилямс можеше да направи. Военният обърна ножа и го заби дълбоко в себе си със страховита сила.
Опита се да прониже сърцето си, но дори за един луд човек като него, това беше невъзможно. Ъгълът беше твърде малък. Макуилямс се строполи на пода и изръмжа в предсмъртна агония. Изпсува, стисна дръжката на ножа и се приготви да се прободе още веднъж. Усилието му причини огромна болка — достатъчно силна, за да задуши гнева му, но не го уби.
Девлин се замисли за самураите, които извършваха сепуку. До тях винаги стоеше помощник, който отрязваше главите им, след като го направеха. За да сложи край на страданията, Девлин можеше да застреля Макуилямс. Или да извика лекарите и медицинските сестри. Ала не стори нищо. Седя в мрака и дълго чака. Накрая стана с помощта на бастуна, който използваше за да ходи. Подпря го на леглото. Опря зиг зауера в главата на Макуилямс, опитвайки се да намери пулса. Когато се увери, че злосторникът си е отишъл завинаги от този свят, Девлин се обърна и излезе.
Епилог
Два дни по-късно Лийлани укрепна достатъчно, за да я изпишат. Девлин уреди хеликоптер, който да ги закара до западния бряг на острова. Значителна сума пари осигури две бунгала в луксозния хотелски комплекс „Мауна Лани“. Допълнителното възнаграждение и влиянието на „Пасифик Рим“ им купиха абсолютно уединение и охрана. Разбира се, единственият човек, който можеше да припари до тях, беше Тули. Огромният самоанец спеше в едното бунгало, а Девлин и Лийлани — в другото.
Лийлани прекара първите дни в сън. През това време Девлин написа доклада си за „Пасифик Рим“. И се погрижи баща й да получи лично написаната от него притурка към доклада.
После всичко беше въпрос на време.
Океанът и слънцето сякаш вдъхнаха сили на Лийлани. Военният лекар осигури повечето грижи, от които тя се нуждаеше. От болницата ги увериха, че няма наранявания, които биха могли да застрашат живота й. Нито фрактура на черепа.
Спасиха я собствената й сила и ожесточеност. Лийлани бе замахнала с ръце към Кий толкова бързо и силно, че бе блъснала пистолета настрани от главата си, преди убиецът да успее да натисне спусъка. Куршумът бе разкъсал кожата от дясното слепоочие до главата й. Лийлани загуби завинаги слуха на дясното си ухо. А сътресението беше толкова силно, че до четвъртия ден на възстановяването си, тя не можеше да пази равновесие, нито да върви, без помощта на друг. Но беше жива. А Кий — мъртъв.
Онези четири дни бяха най-интимните, които Девлин бе прекарвал с някоя жена. Нямаха сексуален контакт, но й помагаше да става, къпеше я и превързваше раните й.
На петия ден, докато седяха на уединения плаж, под горещите живителни лъчи на тропическото слънце, те най-после успяха да поговорят за случилото се.
— Как се чувстваш днес? — попита Девлин.
— Тъжна.
— Защо?
Тя се вторачи в надиплените сини вълни.
— Заради всичко, което стана. И заради себе си.
— Защо?
— Защото никога няма да бъда същата.
— Така е.
— Не бих могла да преживея това още веднъж.
— Няма да се наложи. Ти направи онова, за което беше дошла. Сега Били може да почива в мир.
— Наистина ли всичко свърши, Джак?
И тогава той й разказа цялата история.
Два дни преди това бащата на Лийлани участва в последната си битка. Достъпът до сватбеното тържество на дъщерята на Еди Лиху беше забележително лесен.