Мъжът отговори, преди морският пехотинец да довърши изречението.
За трийсет минути пристанището на Хило, паркът и товарният док бяха затворени от войските на националната армия. За два часа войниците намериха оръжията, скрити в огромните канализационни тръби. Оцелелите бяха арестувани от военната полиция, а убитите — пренесени с кораб в моргата в Хило. Екипът от специалното подразделение „Тюлен“ реши да се върне с корабче в базата си в Оаху, така че присъствието им да бъде потулено от хорските очи. Всичко бе извършено толкова бързо и сръчно, че неколцината бездомници, които спяха в крайбрежния парк, дори не се събудиха.
На шестия ден от престоя им на брега на Кона Девлин, Лийлани и Тули се върнаха в Оаху. Час преди залез-слънце те влязоха в къщата на Кранстън на Северното крайбрежие. Тули изостана на няколко крачки. Не искаше да се отдели от Девлин, докато не го видеше, че напуска островите.
Голямата къща на плажа беше пуста. Бе загубила своя спретнат вид. В мивката имаше мръсни съдове. Тънък слой прах покриваше дървения под, а на масата се мъдреше купчина неотворена поща.
Големият дог на Кранстън лежеше на верандата, но се оживи, когато видя Лийлани. Кучето правеше смешни опити да подскача наоколо и да изглежда щастливо. Лийлани го погали по ушите, наведе главата му към гърдите и му нареди да седне.
Девлин тръгна след нея и видя Кранстън да стои на десетина крачки на изток от къщата. Беше запалил огън в металния варел за боклук. Генералът разпалваше пламъците със съдържанието на една голяма картонена кутия.
Когато се приближи, Девлин видя, че Джаспър изгаря военната си униформа, гравираните паметни плочки, почетните ленти, медалите и грамотите — почестите по време на един живот, отдаден на армията.
Генералът беше само по един износен кадифен панталон, небръснат. Изглеждаше отслабнал. Признаците на дълбока депресия го обграждаха като черен облак.
Лийлани направи знак на Девлин да почака. Приближи се до баща си, който бе погълнат от заниманието си. Когато тя влезе в обсега на периферното му зрение, Кранстън вдигна глава и се вгледа в нея. Сякаш не разбираше коя е Лийлани. Счупеният й нос още беше подут. Кожата под очите й беше синкава. Лийлани носеше бейзболна шапка, която скриваше по-голямата част от превръзката на дясната страна на главата й. Махна шапката и Джаспър видя, че там главата й е обръсната.
— Харесваш ли новата ми прическа? — попита тя.
— Добре ли си? — попита той.
— Ще бъда.
— Много неприятности преживя.
— Да.
— Трябваше да ти попреча да отидеш там.
— Налагаше се да отида.
— Защо?
— Заради Били.
— Мислиш ли, че той най-сетне почива в мир?
— Да.
— И какво ще правиш сега?
— Прибирам се у дома.
Кранстън погледна дъщеря си, която изведнъж се бе отчуждила от него.
— Мога ли да направя нещо за теб? — попита той.
— Да. Изгубих брат. Нужен ми е баща. Мислиш ли, че все още има време за това?
Джаспър отмести очи и хвърли в огъня последната кутийка.
— През последните няколко дни се опитах да доведа докрай нещата. Не съм мислил за ново начало.
— Защо не го направиш сега?
За миг депресията сякаш освободи генерала от прегръдките си, но само за да бъде заменена с безпокойство.
— Вече те разочаровах твърде много, Лийлани.
— Тогава гледай да не го правиш повече.
Той се загледа в океана и каза, сякаш на себе си:
— Не трябваше да идвам тук. Аз не принадлежа на тези острови. Ти, майка ти и брат ти заслужавахте някой по-добър от мен.
Лийлани се приближи до него и го хвана за ръката.
— Никой от нас няма да ходи никъде.
Кранстън я погледна.
Изведнъж тя го дръпна за ръката и извика:
— По дяволите, всичко свърши. Не искам миналото да ни измъчва. Забрави го. Аз мога да бъда твоя дъщеря или да не бъда, но няма да живея с миналото. Разбрах какво означава да умреш и искам да живея.
Джаспър се зарази от нейния ентусиазъм и я погледна в очите.
— Добре, Лийлани.
Опита се добави нещо, но не намери думи. Само начинът, по който я гледаше, й беше достатъчен.
Тя стисна ръката му, целуна го и се отправи към къщата. Девлин я чакаше. Кимна на Кранстън и тръгна с Лийлани към брега.