Всеки екип оставаше на този таен пост за наблюдение в продължение на две седмици. След това го сменяха, защото двуседмичният престой в джунглата беше крайният предел, преди екипът да рухне психически.
Девлин бе ходил навътре в страната само за два месеца. Той и още един войник, когото помнеше като Ралф, получиха заповед да сменят един екип, разположен на хребет, намиращ се на двайсет и пет километра навътре в Камбоджа. Екипът се състоеше от сина на Кранстън, Били, и един друг войник, Джеймс Макнали. Девлин вече бе чувал няколко истории за легендарния Били Кранстън и изгаряше от нетърпение да го види.
Девлин и Ралф отидоха до мястото с един джип. Кранстън и Макнали щяха да използват същия джип, за да се върнат. По-късно Девлин си даде сметка, че никога нямаше да им дадат джип, ако онзи, когото сменяха, не беше синът на командващия батальона. Но идеята се оказа много лоша. Не трябваше да използват джип за придвижването си. Превозното средство беше твърде голямо и шумно.
Само три минути след като Девлин и Ралф пристигнаха на наблюдателния пост, върху тях започна да се сипе огън от виетнамски минохвъргачки. Първата беше на десет метра вдясно от джипа. Втората — на осем метра вляво. И четиримата войници знаеха, че са хванати в клопка и се втурнаха да търсят укритие.
Върху тях паднаха още шест мини, но вече точно в целта. Когато Девлин дойде в съзнание, от Ралф беше останало само ужасяваща купчина, в която едва се различаваха зелената му униформа, кървящата плът и разпръснатите кости. Джипът представляваше тлееща развалина, а Макнали беше загубил едната си ръка и почти цялата лява страна на лицето си. Именно неговият вик събуди Девлин. Кранстън беше този, който го накара да се опита да стане. Един шрапнел беше отворил дълбока рана над дясното ухо на Били. Дясната страна на лицето му и раменете бяха облени в кръв от раната, но Кранстън изглеждаше изпълнен с енергия.
При вида на Били Девлин се опита да стане, да се задържи и да се придвижи, но не успя и падна по гръб. През това време Кранстън отправяше гневни викове към невидимите врагове.
— Копелета такива! Гадове! Страхливи жълти плъхове!
Беше вбесен. Зае се с Макнали. Започна да ръси бял прах върху кървавата и обгоряла плът на мястото на откъснатата му ръка, като в същото време притискаше компрес до лицето му, за да не извика и да привлече вниманието на враговете. Всичко това Били вършеше едновременно.
Когато Девлин най-накрая успя да седне, Били вече беше превързал Макнали и му слагаше инжекция с морфинов разтвор в бедрения мускул. Докато Били натискаше буталото на спринцовката, Девлин се преви на колене и повърна — не толкова от вида на кървавата сеч, а поради контузията, която беше получил по време на атаката.
Докато бълваше киселите жлъчни сокове, Девлин почувства, че някой го потупва по гърба. Вдигна глава и видя ослепителната усмивка на Били Кранстън. Никога нямаше да забрави колко бели и здрави бяха зъбите на Били, колко жизнено и уверено беше неговото изражение, макар че дясната страна на лицето му беше обляна в кръв.
— Чуваш ли ме? — извика Били.
Девлин осъзна, че току-що си беше възвърнал слуха и кимна утвърдително.
— Добре.
Кранстън опипваше раната на главата си с едната ръка, а с другата я превързваше с бинт.
— Да се махаме оттук, по дяволите, преди да са се изкачили на хълма. Вероятно са много повече от нас и едва ли ще се справим сами.
Девлин отново кимна. Това беше всичко, което можа да направи.
— Ти си късметлия, копеле. Не те уцелиха. Но сега ще трябва да се раздвижиш и да ми помогнеш да измъкнем това момче оттук, инак всички сме мъртви.
Девлин стана и олюлявайки се тръгна към Макнали. Искаше да го хване под мишниците и да го издърпа встрани от хребета, но не можа, защото бе останала само едната мишница. През това време Били взе пушки, припаси и едно радио. Тъкмо когато Девлин щеше да хване Макнали за яката, Били се появи с едно въже и парче брезент. Даде му ги и каза:
— Дръж, увий го в това.
Девлин изпълни нареждането. Кранстън привърши със събирането. Натовари се с всичко, което можеше да носи и даде знак на Девлин да го последва. Девлин се заклатушка след него, влачейки брезента с умиращия войник.
Бяха изминали половината път надолу по склона на планината, когато Били изведнъж спря и се сви в листака, като направи знак на Девлин. За миг Били се обърна към него със своята хипнотизираща усмивка и рече:
— Сега ще видим какъв късметлия си ти, войнико.