— Наистина ли ще го сториш?
— За секунда. Ако искаш да участваш в играта, ще играеш по моите правила.
— Откъде знаеш този телефонен номер?
— Запомних го. Знам номерата на всички улични телефони в този град. А ти?
— Не.
— Мислила ли си как би могла да се свържеш с някого или някой да се свърже с теб?
— Не.
— Съзнаваш ли, че ако трябва да използваш уличен телефон, трябва да носиш у себе си голямо количество монети?
— Не.
— Не ти ли е минавало през ума, че изобщо не знаеш какво правиш? И може би излагаш моя живот на риск? Както и своя?
— Виж какво, съжалявам, че преди малко затворих. Дразня се, когато мъжете ме поучават.
— Ами, преодолей го. Ако бях жена, щях да ти кажа същото. А ако ти беше мъж, щях да ти разбия главата и да приключа.
— Никога ли не си удрял жена?
— Още не.
Лийлани тихо се засмя, после каза:
— О, боже, не може ли да върнем нещата преди скарването?
— Ти не ми помагаш…
— Казах, че съжалявам задето затворих.
— Добре.
— И така, какво ще правим? Доколкото разбрах, няма да ме разобличиш, както се изразяват в някои среди.
— Не, по-добре да не правя циркове, освен ако не се наложи. Между другото, защо си толкова настоятелна?
— Защото видях проклетите снимки. Израснала съм с него. Били не заслужаваше това. А ти защо си толкова настоятелен? Дадох ти достатъчно основателна причина да зарежеш всичко. Защо не го направи?
Девлин въздъхна дълбоко, сетне тихо каза:
— И аз видях проклетите снимки. — Автоматичният оператор поиска още монети. Девлин пусна десет цента и продължи: — И така, нека да се изясним. Съгласен съм да работиш с мен, но аз определям правилника.
— Да. Признавам, че ти си професионалистът. Няма да ти преча. Никой няма да разбере, че те познавам. Единственото ми желание е да помогна. Вече имам информация, която може да ти е от полза.
— Какво знаеш?
— Хората в града още говорят за брат ми. И доколкото разбирам, никой не вярва, че той просто е отишъл в дивата пустош и е умрял. Познавам един местен човек, от когото всеки се страхува. По всичко личи, че той е способен да извърши убийство.
— Кой е той?
— Сам Кеамоку. Наричат го Сам Кий. Собственикът на ресторанта ми разказа за него.
— Видя ли го?
— Дойде в ресторанта, за да ме огледа.
— Защо?
— Защо мислиш, че ходя насам-натам, облечена по този начин?
— Ти ми кажи.
— Искам да опозная хората тук и не мога да чакам храната да ги привлече.
— Само от мъжката клиентела ли се интересуваш?
— Мислиш ли, че жена може да е убиецът?
Девлин изсумтя, после попита:
— Как изглежда Кий?
— Огромен. Дълги черни коси, които прибира назад. Лявата страна на лицето му е деформирана. Тялото му е в татуировки.
— Какво друго научи?
— Уолтър каза, че Кий имал банда от местни главорези. Повечето хора смятат, че той стои в дъното на почти всички престъпления тук.
— Какви престъпления?
— Преди всичко наркотици. Този град изглежда е центърът в тази част на острова. Марихуана, крек, дори хероин.
— Нещо друго?
— Да. Явно онзи тип Кий е много опитен в политическите манипулации и така държи полицията настрани. Обича речите от сорта Хаваи за хавайците. Има някакъв офис в града. Според някои давал помещения под наем на един адвокат, който го представял, когато загази. Има и друга собственост в района.
— Какво още?
— Наплашил е много хора. И явно ненавижда белите.
— Познавал ли е брат ти?
— Сигурно. Градчето е малко.
— И ти мислиш, че Кий може да има нещо общо със смъртта на Били?
— Трябва да разберем тъкмо това, нали?
Девлин призна пред себе си, че е подценил Лийлани.
— Добре, ето какво мисля да направим. Първо, признавам, че идеята ти да започнеш работа в онзи ресторант е добра.
— Благодаря.
— Но и опасна. Много опасна. Не забравяй, че градчето е малко. Хората ще започнат да говорят. Някой лесно може да се досети каква е връзката помежду ни. Ако това се случи, всичко, което вършиш, пропада. И по-голямата част от моята задача. А тук човек няма много възможности отново да се залови с работа като тази.