— Имам ги от Самоа, моята родина.
— Сигурно там е единственото място в света, където правят такива грамадни обувки.
Тули се засмя.
— Такава е моята родина, шефе.
Кимо забеляза Девлин, който мина покрай него. Веднага грабна телефона и се обади на Кий.
— Току-що потегли.
— Накъде се отправи?
— Към Хило.
— Проследи го. Кажи ми, ако отиде на летището или в града.
— Добре.
Кимо изфуча с бясна скорост от паркинга пред „Макдоналдс“. Трябваше да кара в противоположната посока, за да намери къде да завие и да тръгне след Девлин. Но минута по-късно го съзря и проследи белия форд, докато мина покрай летището. Очакваше, че ще продължи към Хило, но точно преди да стигне до града, колата зави на запад по магистрала Стайнбек. Кимо спря до брега и се обади.
— Хей, човече, той не отиде нито на летището, нито в града. Зави по Стайнбек и се отправи на запад.
— Спипахме го! — изкрещя Кий. — Добре. Изчезвай. Отлична работа.
Кий затвори и бързо набра друг номер. Когато му отговориха, той извика:
— Колко души имаш там?… Добре. Да бъдат готови. Тръгвам веднага. Пригответе се.
Скочи от стола и хукна. Лихо и Ейнджъл се завтекоха след него.
Девлин се беше отправил към девствената тропическа гора. След десет минути вече караше през гъсталаците, забулени в мъглата на непрестанния дъжд. Тули продължаваше да лежи на задната седалка. Големите му ръце бяха скръстени на гърдите. Девлин взе картата на Биг Айланд и му я подаде.
Самоанецът я разгърна.
— Онова кръстче е мястото, където са намерили тялото — каза Девлин, сетне изчака, докато Тули го намери, и му подаде топографска карта на района. — Отбелязал съм го и тук.
Тули разгърна по-подробната карта и внимателно я разгледа, проследявайки имената на пътищата и другите обозначения.
— Тънките черни линии са стари черни пътища. Половината вероятно са обрасли.
— Знам — рече Девлин, — но са помогнали на много хора да отглеждат марихуана там.
— Да, и още отглеждат. Но това е дребна работа. Насажденията лесно се забелязват от хеликоптер. Мислиш, че Кранстън е влязъл в нечия нива и си е намерил белята?
— Това е една от теориите.
— И сега ме водиш там, така ли?
— Да.
— О, добре. Чудесно. Искаш да вляза в нивата с марихуана на някой гадняр.
— Не се тревожи, Тули. Видят ли те, ще избягат в противоположната посока.
— И още как. Видят ли ни, веднага ще извадят проклетите пушки.
— Ако сега там има някой, искам да разберем кои са.
Самоанецът отново погледна картата и попита:
— От север ли ще влезеш или от изток?
— От север. Виждаш ли онзи некултивиран участък?
— Да.
— Тази сутрин ходих там и се опитах да тръгна по Стардъст Роуд. Виждаш ли го?
— Аха.
— Надявах се да изляза на пътя, който отива в онзи отдалечен район. Как се казва?
— От южната страна ли?
— Да.
— Няма име, шефе.
— Точно така. Пътищата вече не се пресичат. Превръщат се в кални пътеки, после се губят. Можеш да вървиш, но не и да минеш с кола. Затова ще се движим по този път и сетне по Саут Кулани Роуд.
Тули се вторачи в картата и каза:
— Да. Топографската карта показва, че там, където отиваме, има няколко къщи, но това е всичко. Предполагам, че ще можем да минем. — Тули пусна картата на пода и пак скръсти ръце на гърдите си. — На картата изглежда много по-лесно, отколкото ще бъде, шефе.
Девлин и Тули се движеха по магистралата на юг от резервата Олаа. Подобно на повечето земи, отделени за заселници, резерватът Олаа се намираше в област, където малцина искаха да живеят — навътре в тропическата гора. Но в този отдалечен район имаше двеста и шейсет декара плодородна земя, която беше изорана и превърната в нещо като ранчо. Собственост на Сам Кий. Той отглеждаше добитък, папая и кафе — достатъчно, за да оправдае притежанието на земята.
В хола на чифлика го чакаха осем човека. Пушеха дебели цигари с марихуана и пиеха малцова бира от бутилки с широки гърла. Когато Кий влезе, всички бяха пияни и дрогирани. Но веднага щом той се появи, хората му изтрезняха и се заслушаха в думите му. Преди да затвори плъзгащата се врата, Кий започна да издава заповеди.
19.
В същото време Тули и Девлин се лутаха насам-натам в отсечката от шестстотин метра на магистрала 11, опитвайки се да намерят пътя, водещ към некултивирания участък. В продължение на половин километър те караха по един сравнително чист черен път. Минаха покрай няколко уединени къщи. Видяха електрическите кабели към тях, но резервоарите за вода на покривите показваха, че в района няма канализация.