След около петстотин метра пътят се превърна в два обрасли коловоза. Девлин трябваше да кара бавно. В продължение на три километра колата подскачаше и криволичеше насам-натам. Най-после намериха пътя, който щеше да ги отведе на изток, в дълбините на тропическата гора. Вече нямаше електрически кабели. Нито телефони или къщи.
Пътят ставаше все по-лош — твърде неравен и обрасъл. Девлин спря. Двамата с Тули слязоха и разгърнаха топографската карта на задния капак. Съдейки по мащаба, те вероятно се намираха на около четиристотин метра източно от мястото, успоредно на района, където бе намерено тялото на Били Кранстън. Ето защо трябваше да навлязат в тропическата гора и да извървят три километра на юг.
Девлин отвори багажника и извади чифт туристически обувки. Измъкна от найлоновата торбичка и новите чорапи, седна и ги обу. Сетне нахлузи туристическите обувки и каза:
— Разстоянието е малко. Не повече от три километра.
Тули се засмя и отговори:
— Първо ги почувствай, после ми кажи, че е лесно, братко. Защо трябва да отидем там?
— Това е единственото място, откъдето мога да започна. Искам да разбера как тялото се е озовало там и какво има наоколо.
Самоанецът сви рамене и кимна, после извади една раница от пътническата си чанта и натъпка вътре съдържанието на пазарската торбичка.
Девлин стана, затвори багажника и погледна към гората. Дърветата не бяха гъсти. Ала земята беше покрита с дебел пласт папрат, треви, мескитови храсти и лози.
Девлин бързо разбра, че няма да е лесно. Особено в дълбините на тропическата гора. Тръгна пръв. Отстраняваше от пътя си клони и папрати и по-скоро се препъваше в коренищата и дупките, отколкото вървеше. След десетина минути се обля в пот. Ръцете му бяха изподрани. Умори се.
Тули се хилеше. По всичко личеше, че се забавлява. Едрият мъж сякаш се беше слял с тропическата гора.
Девлин ругаеше, а самоанецът се усмихваше. След двайсет минути Девлин спря да избърше потта от лицето си и Тули му подаде шише вода. Девлин с благодарност го прие.
Самоанецът носеше четири бутилки.
— Пий колкото можеш повече.
Продължиха да пият, но Девлин спря след шише и половина.
— Хей, Тули, не вървим из пустинята. Това е проклета тропическа гора. И разстоянието е само три километра.
— Все това повтаряш, а? — Самоанецът поклати глава, сякаш Девлин се държеше като непослушно момче. — Гладен ли си?
— Току-що тръгнахме.
— Добре.
— Между другото, какво носиш в раницата си?
Тули му показа съдържанието на раницата — пакети с консервирано месо от неизвестен произход, буца сирене, горчица, бисквити, салфетки и пластмасов нож. Всичко беше подредено в пластмасови кутии.
Тули се засмя на покупките си.
— Страхотен планинар си, няма що — рече Девлин.
Едрият мъж се ухили и кимна.
— Храна, братче. Да вървим.
След двайсетина минути двамата бяха изминали едва около осемстотин метра. Девлин се потеше и пиеше вода на големи глътки.
Самоанецът се засмя и попита:
— Хей, не огладня ли?
— Още не.
Тули продължи да се смее, а Девлин — да се бори с гъстата растителност.
— Хей, шефе?
— Какво?
— Тук е адски гъсто. Как ще намерим мястото, където е бил убит онзи човек?
Девлин спря и извади компас.
— Изобретение на белия човек, братко. Нарича се компас. Не е необходимо да се ориентираш по луната и звездите, както правите вие, самоанците. Пък и полицейският видеозапис на местопрестъплението вероятно още съществува, затова няма да е трудно да го намерим. С каква скорост мислиш, че се движим?
— Така, както се препъваш ли? Може би с километър и половина в час. Най-много.
Девлин погледна часовника си.
— Хайде да повървим още половин час. Да видим дали ще намерим мястото.
— Ако ни провърви.
Девлин отново се гмурна в шубраците.
— Ще поддържаме курс на юг. Би трябвало да го намерим.
Тули изсумтя.
— Да, шефе. Но имам един въпрос.
— Казвай.
— Наистина ли мислиш, че някой е влачил тялото в този пущинак?