— Малко вероятно, а?
— Да, по дяволите.
Двамата продължиха да си проправят път, без да разговарят. Вървяха още десетина минути. Изведнъж пред тях се появи малко открито пространство от застинала лава. Имаше само няколко дървета и туфи трева. Беше приятно да се върви по твърдата гола повърхност.
Девлин и Тули се дотътриха до средата на откритото пространство. Девлин въздъхна уморено, седна и се опита да попие потта от лицето си с мократа риза.
Тули свали раницата от гърба си и я пусна на земята. Огледа се, вдигна глава към небето и клекна до Девлин. Извади водата и шест от пакетите с храна. Подхвърли три на Девлин, седна и кръстоса крака.
Девлин отвори единия пакет и напъха в устата си месото, после малко сирене и накрая две бисквити.
— Откъде знаеше, че ще огладнея толкова много?
Самоанецът се усмихна, прегъна пластмасовата кутия на две и изсипа храната в устата си. Сетне погледна Девлин с широко отворени очи, сякаш споделяха някаква шега, известна само на тях. Съдържанието на пакета изчезна за около десет секунди. После изпи две големи глътки вода и се залови с втория пакет.
Докато Тули и Девлин ядяха, Кий и хората му се събираха в двора пред ранчото. Мъжете бяха разделени на екипи по двама. Всяка двойка имаше по две виещи кучета мелези. Наричаха ги помияри — порода от всичко, което имаше големи размери и зъби. Освен това бяха заменими.
Гледаха ги на глутници. Хранеха ги само когато започнеха да умират от глад. Всяко куче трябваше да се бие за храната си. Бяха вечно гладни и глутницата беше пощуряла от непрекъснатите схватки и недостиг на храна. Докато ги държаха на каишките, можеха да ги контролират. Ала пуснеха ли ги веднъж, песовете нападаха всичко, което срещнеха по пътя си.
— Добре — рече Кий. — Време е да посрещнем на този остров още едно бледолико лайно.
Мъжете се качиха в колите и пикапите си. Всяка двойка знаеше точно къде отива.
Тули и Девлин свършиха с обяда си, изпиха по един литър вода, прибраха останалата храна и продължиха да вървят на юг. В края на откритото пространство от застинала лава Девлин спря да погледне компаса. Тули го потупа по рамото и посочи калната пътека вляво.
— Пътека на прасета, шефе. Ако отива в нашата посока, трябва да вървим по нея. Ще стигнем по-бързо.
— Пътека на прасета?
— Да. Тук живеят много диви прасета, шефе. Изриват си пътеки. Така по-лесно ходят насам-натам. Не са глупави като нас. Не се препъват из гъсталаците.
Девлин кимна и тръгна по тясната кална пътечка. Точно когато навлязоха в тропическата гора, започна да вали дъжд.
— По дяволите — измърмори Девлин.
Тули се вгледа в мъгливия дъжд, потърка лице и каза:
— Напротив. Много е приятно, шефе. Измива потта.
Девлин продължи да върви с наведена глава.
— Още десет минути и ще съм видял достатъчно. Съмнявам се дали по-нататък ще е различно.
След десетина минути пътечката изчезна, но те вече не се нуждаеха от нея. Гората значително се разреди. Остана предимно трева и папрат и видимостта на изток и на запад беше много по-голяма. Девлин се окуражи.
— Ако не сме подминали мястото, би трябвало вече да го видим — каза той.
— Аха.
— Ако не го забележим, преди гората отново да се сгъсти, ще се разкараме оттук.
— Добре.
Бяха изминаха около двайсет и пет метра през местността, когато Девлин усети на рамото си ръката на Тули. Обърна се и видя, че едрият мъж се вслушва в нещо. Девлин не каза нищо, за да му даде време. И на него му се стори, че чува някакъв шум.
— Какво е това? — попита той.
Самоанецът слуша още секунда, после отговори:
— Прилича на кучета, човече.
Девлин се опита да разпознае звука и му се стори, че чува лай, когато изведнъж се разнесе някакво тропане, сякаш нещо тежко тупаше по земята. Точно когато двамата се обърнаха в посока на шума, се чу силно ръмжене и чупене на клони и в следващия миг от гората изскочи някакъв звяр.
Девлин не беше виждал такова нещо. Огромен див глиган. Беше толкова голям, че отначало го помисли за теле или за пони. От устата му се точеха гъсти лиги, зурлата му беше ужасяваща, а предните зъби — облени в кръв. Грамадното животно беше пощуряло от ярост и глад. Очевидно бе преборило най-малко една от хрътките, които го преследваха. И това явно не беше първата му схватка. По страховитата му черна четина имаше белези. От врата му висеше противно парче мъртва плът, която вероятно бе откъсната в някоя предишна битка. На задните си крака огромният глиган имаше няколко гноясали рани. От едната дори стърчеше счупен зъб.