— Мамка ти! — изрева Девлин и извика към Тули: — Хайде!
Но едрият мъж се бе паднал на земята. Девлин се приближи до него и се опита да го хване за ръката. Самоанецът беше облян в кръв. Дъждът се лееше като из ведро и кожата на Тули беше хлъзгава. Девлин го сграбчи под мишниците и го изправи на крака. Едрият мъж разтърси голямата си глава, за да облекчи болката и избърса кръвта от лицето си.
— Хайде — повтори Девлин и повлече Тули на юг, обратно на посоката, откъдето нападаха кучетата, далеч от кръвта и миризмата на месо, която витаеше около умиращия глиган.
Едно от кучетата бе впило зъби в рамото му, а другото разкъсваше зурлата.
Залитайки, Тули и Девлин тръгнаха напред, но изведнъж някъде от гората се разнесоха изстрели от автоматично оръжие. Наоколо се разхвърчаха буци пръст и камъни. Двамата се хвърлиха на земята.
Девлин надигна глава и се вторачи в поройния дъжд, опитвайки се да разбере откъде се стреля. Но изстрелите идваха от дълбините на шубраците.
— Мамка му! — изкрещя той. — Които и да са, те се опитват да ни накарат да се върнем при кучетата.
Двамата чуха как глутницата вие някъде зад гърба им.
— Трябва да продължим, човече — извика Тули. — Кучетата са за предпочитане пред куршумите. Колко патрона ти останаха?
Девлин пъхна нов пълнител в зиг зауера.
— Петнайсет.
— Доста кучета трябва да убием.
— Как се чувстваш?
Тули разкърши ръце.
— Нямам нищо счупено или ухапано. — Самоанецът пропълзя няколко метра и взе раницата си. — Да вървим.
Двамата хукнаха приведени на север, към гъсталаците. Няколко куршума обсипаха земята около тях. Девлин и Тули заобиколиха битката между двете животни. Кучето, което бе захапало глигана за гърлото, издъхваше. Другото, впило зъби в рамото му, още се бореше и ръмжеше. Главата на глигана се влачеше под тежестта на песовете. Последното бе успяло да го захапе за предния ляв крак и го бе счупило. Звярът вече не можеше да се движи, но на всеки няколко секунди събираше сили, разтърсваше глава и отваряше уста срещу кучетата.
Девлин и Тули минаха покрай глигана, но един от помиярите ги видя и мигновено се втурна към тях. Девлин се обърна, приклекна, стреля два пъти в гърдите и в главата му и кучето се строполи мъртво.
— Тринайсет — отбеляза Девлин.
— Чакай — извика Тули.
Девлин се обърна. Самоанецът отчупи един голям клон, дълъг около метър и дебел петнайсет сантиметра в единия край и три пъти повече в другия.
Тули замахна с тоягата, за да я изпробва и каза:
— Имаш само по един куршум за всяко куче. Пистолетът ще ни трябва за онези, които ни преследват.
Девлин кимна и започна да си проправя път през шубраците. Някъде пред тях лаеха ловджийски хрътки, но най-лошото беше, че не ги виждаха.
Самоанецът следваше Девлин по петите. Двамата бързаха приведени през гъстата тропическа гора колкото им държаха краката, опитвайки се да увеличат разстоянието между себе си и хората, които бяха стреляли по тях. Но само след пет минути две огромни кучета изскочиха от шубраците. Движеха се толкова бързо, че Девлин успя да застреля само едното. За щастие деветмилиметровия куршум попадна право в гърдите на песа и пръсна сърцето му. Кучето умря, докато скачаше във въздуха, но второто мина покрай Девлин и освирепяло се приготви да откъсне всяка част от тялото на Тули, в която можеше да впие зъби.
Самоанецът не помръдна и когато побеснелият пес се хвърли към него, замахна с примитивната бухалка. Дебелият край на тоягата удари кучето по главата с такава сила, че размаза черепа, челюстта и врата му. Животното се строполи на земята, а Тули хукна, без да се обръща назад.
Стигнаха до пътечката на прасетата, без да срещнат други от кучетата убийци на Кий. Затичаха се по-бързо и в същия миг зад тях се разнесоха изстрели. И двамата знаеха, че някой стреля напосоки, за да ги уплаши. Или да ги вкара в поредния смъртоносен капан.
Един куршум скърши клонките на дървото вдясно, но Девлин не си направи труда да отвърне на изстрела. Двамата продължиха да бягат, проправяйки си път през лозите, храстите и папратите.
— Знаеш ли кой стои в дъното на тази работа? — изръмжа Тули.
— Да.
— Добре, защото смятам да го убия.
Те продължиха без да разговарят, изливайки гнева си върху тропическата гора, която се опитваше да ги държи в клопката си.