— Вече няма да взимам коли под наем.
— Дори и ако се наложи ли? Какво ще правим сега?
— Връщаме се в Хило. Нуждаем се от лекар и от място, където да си починем.
20.
Лийлани очакваше Девлин на обед и остана разочарована, когато не го видя. Цял следобед в ресторанта се стичаха хора. И всички говореха за непознатия, който разпитва за мъртвия мъж. Колкото повече ги слушаше, толкова повече Лийлани искаше да го види. Ставаше все по-напрегната и нетърпелива. Заболя я главата. Непрекъснато мислеше за мъртвеца, който Девлин бе видял пред ресторант „Джеймсън“. Не можеше да се примири с факта, че някой е бил убит заради нещо, в което бе замесена и тя. Коментарите за Били разкъсваха душата й. Измъчваше я страх и безпокойство за Девлин. Изненада се, че толкова много се тревожи за него.
Преди нейното пристигане, събота беше най-оживената нощ в ресторанта, но сега имаше повече клиенти от всякога. Новият човек в кухнята готвеше по-добре от Уолтър, но беше по-бавен. Добре че Уолтър се съгласи да се редуват. Лийлани имаше чувството, че е пренесла тонове поръчки. Всеки път, когато някой влезеше, тя се надяваше, че е Девлин. В десет часа не издържа. Бяха останали само трима клиенти. Лийлани помоли Уолтър да приключат с работата. Той я погледна, разбра, че нещо не е наред и каза:
— Добре, ще затворим.
Тя се качи в стаичката си, изкъпа се и облече джинси и памучна риза с дълги ръкави. Слезе по задните стълби и се измъкна навън.
Озова се на черния път, който минаваше зад сградите от южната страна на Мейн стрийт. Вървя в мрака, докато стигна до главната улица. Излезе пред една малка бакалия в източната част на градчето. Прекоси улицата, за да не минава покрай бара и заобиколи паркинга с черната сгурия, за да не я видят местните хулигани, които вечно висяха там.
Продължи да върви из покрайнините. Свърна по уличката към денонощния магазин. Погледна часовника си. Беше точно десет и трийсет и пет. Приближи се до телефонните автомати с надеждата, че няма да привлече много внимание, като чака там. В десет и четирийсет и три беше почти убедена, че е сгрешила. В десет и четирийсет и пет се накани да си тръгне, когато първият от трите телефона иззвъня. Лийлани грабна слушалката.
— Да?
— Много добре — каза Девлин. — Мислех, че трудно ще изчислиш до кой телефон да чакаш.
— Благодаря за доверието.
— Извинявай. Комплиментът беше доста непохватен.
— Няма нищо. Ще го понеса. Тъкмо щях да си тръгвам. Снощи каза, че ще се обадиш в десет и четирийсет.
— Да, но ти не се обади в десет и четирийсет и пет, затова реших да чакам още пет минути.
— Твърде много разсъждаваме.
— По-добре така, отколкото изобщо да не разсъждаваме.
— Какво се е случило? Защо не дойде днес?
— Някой се опита да ме убие.
Лийлани не отговори веднага, после го засипа с въпроси.
— Кой? Кога? Какво стана?
— Ще ти разкажа всичко, когато се видим.
— Добре ли си?
— Не. Но ще се оправя. При теб случи ли се нещо?
— Какво има? Ранен ли си?
— Само ударен. Имаш ли да ми казваш нещо?
— Кой го направи?
— Спокойно, Лийлани. Вече всичко свърши. Ще ти разкажа, като се видим. Не искам да стоиш там дълго. Сами ми кажи дали днес научи нещо.
— Всички говорят за теб, за Сам Кий и за смъртта на Били. И за онази жена, собственичката на „Вилидж Ин“. Снощи си се спречкал с някого на паркинга. Кий ли се опита да те убие?
— Той беше ли днес в града?
— Не знам. Може би сутринта е бил тук за малко. В офиса му влязоха някакви хора, но не съм го виждала.
— Какво говореха хората за снощи?
— Не много. Само си разказваха какво се е случило. Струва ми се, че никой не беше изненадан от инцидента. Сякаш това е нещо обичайно тук. Но бяха изумени от теб. Никой в този град не се опъва на Кий.
— Какво друго казаха?
— Ами всички знаят, че си дошъл тук да разследваш убийството на Били.
— Някой свързва ли Кий с това?
— Не. Хората тук явно не искат да се занимават с такива неща. Дори не желаят да се замислят кой го е направил. Никой не спомена името на Кий, когато разговаряха за Били. Не е ясно дали Кий го е убил.
— Добре, Лийлани. Отлично. Не искам да ти се случи нищо лошо, но се радвам, че имаш възможност да събираш информация. Нуждая се от помощта ти. Можеш ли да останеш още малко?
— Разбира се.
Тя се изненада, когато установи колко добре се почувства от похвалата на Девлин. В същото време се обезпокои.