Още два дни и две нощи те бавно се придвижваха през джунглата към границата. На третия ден бяха вече обезводнени, без храна, ранени и изоставени. На Девлин му се искаше да бе умрял. Били Кранстън нито за миг не се оплака. Вървеше и продължаваше да окуражава Девлин.
Били неотменно следеше координатите и поддържаше връзка по радиото с кратки включвания, за да не го засекат. Продължи да води разговори с всеки офицер, който му попаднеше, за да намери изход. И действително, на третия ден двамата получиха указания да изминат пет километра на изток, докато достигнат път, набразден със следи от джип. Кранстън се приближи до Девлин и му каза, че има луд късмет като новобранец и е страхотно копеле, задето е издържал тези два месеца в джунглата. Добави, че Джак никога няма да пострада пак във Виетнам, защото вече бил преживял най-лошото. Думите помогнаха, но не бяха онова, което крепеше Девлин. И двамата знаеха много добре, че това е самонавиване. Истинската причина беше онази ослепителна усмивка, която хипнотизираше Девлин.
Най-накрая стигнаха до пътя — две бразди от гуми на камион, обрасли с трева. Като по чудо, дължащо се единствено на силната воля на Били Кранстън, на смрачаване се появи един стар очукан камион, който бавно си проправяше път през джунглата. Кранстън пристъпи напред и шофьорът, дребен виетнамец, най-малко на осемдесет години, натисна спирачките. Били помогна на Девлин да се качи на задната седалка, а той се настани отпред. Девлин пийна от манерката с топла вода, която старецът им даде. След това легна на задната седалка. Точно преди да изпадне в изтощителен дълбок сън, си спомни, че погледът му се бе спрял върху засъхналата кръв по Били Кранстън.
Когато Девлин се събуди, вече бяха в щаба на батальона. Стиснаха си ръцете с Били и си обещаха да поддържат връзка. Тъкмо щяха да се разделят, за да докладват на взводовете си, когато Кранстън му подари нещо, което може би промени живота на Девлин.
Това беше първият път, когато Били се обърна към него по име.
— Джак, знаеш ли, ти си истински боец!
— Какво имаш предвид?
— Ти преживя много там горе. Едва не се побърка, а? Видя един убит войник, а друг размазан на кайма. Беше почти напълнил гащите от страх, когато онзи виетнамец се приближаваше към нас. И въпреки това не изпускаше проклетата пушка от ръцете си, нали?
Девлин не каза нищо. Били кимна, потупа го по гърдите и добави:
— Ще се оправиш. Имаш го. Тук, вътре.
Много по-късно Девлин разбра, че бащата на Кранстън, Джаспър, беше уредил тяхното бягство с помощта на Уилям Чоу. Чоу ръководеше разузнавателна и продоволствена операция за ЦРУ. Мъжът, който премина границата и ги измъкна с камиона, беше негов човек. Преди края на войната Девлин се запозна с Чоу. А с Били Кранстън се срещнаха отново само няколко пъти. Колкото да си кажат здрасти. Никога не спряха да си поговорят. Нито пък споменаха за времето в Камбоджа. Но и Девлин не изпитваше необходимост да разговаря с Били Кранстън. Той вече беше видял най-хубавото от този човек.
— Какво му се е случило? — попита Девлин.
Чоу се отдръпна от прозореца, седна срещу Джак и си наля чаша чай. Говореше тихо, с лек британски акцент.
— Не сме сигурни. Намерили го в един отдалечен район на областта Пуна на Биг Айланд в Хаваите. Вероятно един от онези изоставени участъци, отсечени някога от тропическата гора, но некултивирани. На стандартните топографски карти е обозначен като Хавайски ниви, но всъщност там няма нищо обработено. Тялото е било наполовина изядено от диви прасета и улични кучета.
— Какво?
— Недостоен край за един боец.
— Какво, по дяволите, е станало с него?
— Точно това трябва да разбереш, Джак. Бащата на Уилям Кранстън е пенсионер. Уволни се като бригаден генерал. Обърна се към нас с молба да разследваме смъртта на сина му. Уверих го, че „Пасифик Рим“ ще се постарае. Аз съм лично заинтересуван от този случай, Джак. Убеден съм, че и с теб е така.
Чоу стана и отново се приближи до прозореца, след това се обърна и пристъпи към Девлин.
— Ще обвържа цялата ни организация с този случай, Джак. Казах на генерал Кранстън, че ще дам най-доброто от себе си. Ето защо настоявах ти да се заемеш с разследването.
Изведнъж Девлин стана. Вторачи се навън през прозореца от неговата страна на стаята. Стелещите се долу червеникави пластове мъгла му напомниха за кръв, контузии и смърт. Изчака вълнението му да премине, сетне каза:
— Той не е вървял и умрял ей така в тропическата гора, нали?