— Какво говореха за Рейчъл Стийл?
— Тя ли е собственичката на „Вилидж Ин“?
— Да.
— Хората я уважават. Уолтър каза, че Кий с радост би я изгонил от града. Но побоят над възрастна жена не се вмества в представата му за мъжкар, затова явно само я тормози и обижда. Сигурно мисли, че тя и без това скоро ще умре.
— А ти как си?
— Много добре. Защо си толкова мил с мен?
— Неприятно ли ти е?
— Не.
— Добре. Имаш ли да ми казваш още нещо за Кий?
— Имал ранчо някъде на север оттук.
— Виж ти… Откъде знаеш?
— Уолтър ми каза. Явно го е купил чрез някакво фалшиво заявление за хавайско заселничество. Никой не знае как го е направил. Само казват, че адвокатът му е помогнал.
— Знаеш ли точно къде се намира ранчото?
— Не. В някакъв резерват на север в тропическата гора.
— Точно така. Как е истинското му име?
— Кеамоку.
— Да. Ако можеш да разбереш къде точно се намира ранчото му, без да предизвикаш подозрения, направи го.
— Добре.
— Но внимавай.
— Разбира се. Знаеш ли, че той държи и онези празни магазини в града?
— Кий ли?
— Да. Вратите обикновено са затворени, но почти винаги някой от онези противни типове се върти покрай тях.
— За какво му е офисът?
— Не знам. Бил нещо като център на Движението за независими Хаваи. Там обикновено работи един бял. Мисля, че е адвокатът на Кий. Кога ще те видя? Ще ми разкажеш ли какво се е случило?
— Да. Утре ще се опитам да дойда.
— Добре. В неделя работим само на обед. Намерих един младеж, който готви по-добре от Уолтър. Използва два пъти по-малко олио и храната става за ядене. Следобед съм свободна.
Лийлани имаше чувството, че си уговаря любовна среща. Странно чувство.
— Добре, Лийлани, продължавай да си вършиш работата. По-добре да прекъсваме разговора. Отваряй си очите на четири и се опитай да разбереш къде точно се намира ранчото на Кий.
— Добре.
— И още нещо. Ако утре не се появя, не се притеснявай.
— Ако не те видя, да чакам ли до този телефон по същото време?
— Не. Ако те следят, не искам да видят, че всяка вечер ходиш там. Докато никой не те свързва с мен, ти си в безопасност. Върши си работата.
— Добре. Дочуване.
Лийлани бързо затвори и влезе в денонощния магазин, сякаш искаше да си купи нещо.
Девлин също окачи слушалката. Намираше се в двустайния си апартамент в хотел „Хило Хавайан“. Тули спеше в съседната стая. Лекарят, когото изпратиха от „Пасифик Рим“, току-що си беше тръгнал. Два часа се занимава с раните на самоанеца.
Лекарят даде на Девлин фенилбутазон за нараненото ребро и превърза ключицата му там, където копитото на глигана бе разкъсало плътта.
Девлин влезе в банята и застана пред голямото огледало. Съблече ризата си и се протегна, за да провери доколко ще се усили болката. От професионален опит знаеше, че и най-неприятната болка минава за три дни. Спомни си колко лесно звярът бе разкъсал първото куче и осъзна, че е извадил голям късмет. Застана под душа. Лекият плисък на водата и топлината отпуснаха мускулите му. Това му помогна да се съсредоточи върху онова, което се бе случило с Били Кранстън.
Неизвестно защо Били бе намерил смъртта си в една уединена част от тропическата гора, явно в близост до ранчото на Кий. Като се имаше предвид историята на Били и характерът на местността, Кранстън сигурно бе отглеждал марихуана. Вероятно е имало сблъсък. Дали се е бил? Били беше ветеран от войната. Но може би наркотиците бяха притъпили борбеността му.
Ала независимо дали се беше съпротивлявал или не, Били бе загинал. Според медицинската експертиза вероятно е бил наръган с нож — обичайно оръжие в схватките за територия.
Може би се беше сбил заради марихуаната? Кой ли го бе убил? Кий или някой, свързан с него?
Всички хипотези се градяха на предположения. Но Девлин ясно си представяше всичко.
Първо спречкването. После ножа. И разпарянето на корема. Сетне са го подпрели на някакво дърво и вътрешностите му са висели от раната, а кръвта е капела по краката му.
Сетне Кий е решил да направи така, сякаш е станало случайно. Той познаваше района. Кий и хората му са събрали кучетата си и са ги насъскали към дивия глиган, насочвайки ги към Били — точно както бяха направили с Девлин и Тули.
И Били е седял, подпрян на онова дърво, а животът бавно го е напускал в онази забравена от бога тропическа гора. Мокър от дъжда. Все по-студен, немощен, отчаян и уплашен. Разкъсващата болка. Ужасът.